Стъклени къщи

— Ще си намеря работа. Ще продам нещо. — Не че имаше много за продаване, но в случай на нужда щеше да прибегне до обаждане на мама. — Искам да остана, Майкъл. Наистина. — Изненада се колко убедено звучеше. — Да, нямам осемнайсет, но, кълна се, няма да ви навлека неприятности. Няма да ви се пречкам. Ходя на занятия и уча. Само това правя. Не съм купонджийка, не съм и кръшкач. Полезна съм. Аз… аз ще помагам с чистенето и готвенето.

Той се замисли върху думите й, загледан втренчено в нея; бе от хората, на които им личи, когато мислят. Бе страшничко, макар и да не го правеше нарочно. В него имаше нещо… зряло. Толкова самоуверен.

— Не — каза той. — Съжалявам, хлапе. Рискът е твърде голям.

— Ева е съвсем малко по-голяма от мен!

— Ева е на осемнайсет! Ти на колко си? — Шестнайсет?

— Почти на седемнайсет! — Ако доста свободно тълкуваш значението на „почти“. — Аз наистина уча в колежа. В първи курс съм, виж, ето ми студентската карта…

Майкъл не погледна картата.

— Ела след година. Пак ще поговорим — каза той. — Виж, съжалявам. Ами общежитието?

— Ще ме убият, ако остана там — отвърна тя и се загледа в сключените си ръце. — Те се опитаха да ме убият днес.

— Какво?

— Другите момичета. Удариха ме и ме блъснаха по стълбите.

Последва дълго мълчание. Чу, че кожата на дивана проскърца, и видя Майкъл клекнал до стола й, опрян на едно коляно. Преди да успее да го спре, той вече опипваше цицината на главата й, като я наклони назад, за да може добре и внимателно да огледа синините и раните.

— Какво?

— Освен това, което виждам ли? Нали няма да вземеш да умреш сега?

Леле, и чувствителен при това.

— Добре съм. Ходих на лекар и каквото там трябва. Това са просто натъртвания. И навехнат глезен. Но те ме блъснаха по стълбите и го направиха нарочно, а тя ми каза… — Изведнъж си спомни думите на Ева за вампири и заговори бързо и несвързано. — Главатарката ми каза, че довечера ще си получа заслуженото. Не мога да се върна в общежитието, Майкъл. Ако ме отпратиш през тази врата, ще ме убият, защото нямам приятели и нямам къде да отида.

Той остана така още няколко секунди, като я гледаше право в очите, и после се върна на дивана. Отвори отново калъфа на китарата и взе в ръце инструмента; тя реши, че това е начинът му да се успокоява — с китара в ръце.

— Тези момичета. Излизат ли денем?

Тя примигна.

— Имаш предвид навън? Разбира се. Ходят на занятия. Е, понякога.

— Носят ли гривни?

Тя пак примигна.

— Имаш предвид като… — Ева бе забравила своята на масата и тя взе кожената гривна с червения знак. — Като тази ли? Не съм забелязала. Те носят много неща. — Замисли се сериозно и в крайна сметка май си спомни нещо. Но гривните не приличаха на тази. Бяха златни. Моника и моникоподобните ги носеха на китките на дясната ръка. Не бе обърнала внимание. — Може би.

— Гривни с бели знаци ли? — Майкъл зададе въпроса небрежно, но всъщност бе свел глава и се бе съсредоточил върху настройването на китарата. — Спомняш ли си?

— Не. — В гърдите й се надигна някакво чувство, което не бе точно страх, но не бе и вълнение. — Това означава ли, че имат Защита?

Той се поколеба за секунда, достатъчно, та тя да разбере, че е изненадан.

— Имаш предвид презервативи ли? — запита той. — Нали всички ги използваме?

— Знаеш какво имам предвид. — Страните й горяха. Тя се надяваше, че не си личи толкова.

— Не мисля.

— Ева каза…

Погледна я остро и в сините му очи проблесна гняв.

— Ева трябва да си държи устата затворена. Тя самата е в голяма опасност, като се разхожда в тия нейни готически, чудати дрехи. Те мислят, че им се подиграва. Ако я чуят как говори…

— Кои те? — запита Клеър.

Негов ред бе да извърне поглед.

— Разни хора — отговори рязко. — Виж, не искам да ми тежиш на съвестта. Можеш да останеш няколко дни. Но само докато си намериш квартира, разбра ли? И то бързо, няма да отварям приют за бити момичета. Достатъчно са ми тревогите да опазвам от неприятности Шейн и Ева.

За момче, което свири такава хубава музика, звучеше враждебно и страховито. Клеър колебливо сложи парите на масата пред него. Той ги погледна с напрегнато изражение.

— Наемът е сто долара на месец — каза той. — И пазаруваш храна веднъж месечно. За първия месец се плаща предварително. Но ти няма да останеш по-дълго, така че задръж останалото.

Тя преглътна и взе двеста от тристате, които бе отброила.

— Благодаря.

— Не ми благодари. Просто не ни навличай бели. Сериозно говоря.

Тя стана, отиде в кухнята, сипа чили в две купички, сложи ги на подноси, като добави прибори и по една кола, занесе ги в стаята и ги сложи на масичката за кафе.

Майкъл се загледа в тях, после погледна и нея. Тя седна на пода — болеше я — и започна да се храни. След малко и Майкъл си взе купичката и опита от яденето.

— Шейн го сготви — каза Клеър. — Доста е вкусно.

— Да. Чили и спагети, Шейн само това може. Ти можеш ли да готвиш?

— Разбира се.

— Какво например?

— Лазаня — каза тя. — И хамбургери с разни гарнитури и юфка. И мексиканско тако.

Майкъл се замисли.

— Можеш ли да направиш тако утре?

— Разбира се — отговори тя. — Имам часове от седем до пет, но ще се отбия да напазарувам.