Стъкленият меч

Кранс спира коня и каруцата, заковаваме се на място при заповедта на един офицер от Сигурността. Кранс държи очите си сведени - почтителен, победен, докато офицерът се взира в него. Както и очаквах, нищо не го смущава. Кранс не е новокръвен, не е известен наш съучастник. Няма вероятност Мейвън да го преследва. Офицерът се обръща да заобиколи каруцата, оглежда вътрешността. Никой от нас не смее да помръдне или дори да диша. Харик не е толкова опитен: не може да замаскира звука, а само гледката. Веднъж очите на офицера срещат моите и се питам дали Харик се е провалил. Но след един спиращ сърцето миг офицерът продължава нататък, удовлетворен. Не може да ни види.

Харик е новокръвен от необичаен вид. Може да създава илюзии, миражи, да кара хората да видят нещо, което не е там. И скрива всички ни на съвсем видно място, прави ни невидими в празната ни каруца.

-    Ей, Червеният, въздух ли превозваш? - подхвърля офицерът с отвратителна усмивка.

-    Прибирам доставки, отивам към вътрешната част на Делфи - отвръща Кранс, казва точно каквото му поръча Ейда. Тя прекара вчерашния ден в изучаване на търговските маршрути. След един час четене вече е експерт по стоките, които се внасят и изнасят от Норта. -Предена вълна, сър.

Но офицерът вече се отдалечава, без да му обърне внимание.

-    Продължавайте - казва и махва с облечена в ръкавица ръка.

Каруцата се люшва напред и ръката на Харик сграбчва моята, стиска я здраво. Аз я стискам в отговор, умолявайки го да продължава да държи, да продължава да се бори, да поддържа създадената илюзия, докато влезем в Темплин и се отдалечим от портата.

-    Още една минута - прошепвам. - Почти стигнахме.

Свръщаме от главния път, преди да влезем в пазара, криволичим из полупразни странични улици с редящи се от двете им страни скромни Червени магазини и домове. Другите търсят, знаят какво издирваме, докато моето внимание е съсредоточено върху Харик.

-    Почти стигнахме - повтарям и се надявам да съм права. След миг-два силите ще му изневерят и нашата илюзия ще се разпадне и ще разкрие всички ни на улицата. Хората тук са Червени, но със сигурност ще докладват каруца, внезапно оказала се пълна с най-издирваните бегълци в страната.

-    Наляво - казва Никс рязко и Кранс се подчинява. Насочва каруцата напред към облицована със застъпващи се дъски къща с алени завеси. Въпреки слънцето, което блести отгоре, на прозореца гори свещ. Червени като зората.

До къщата има тясна уличка, граничеща с къщата на Алената гвардия, и две празни, изоставени жилища. Представа нямам къде са обитателите им, но вероятно са избягали от Мерките или са били екзекутирани за опита си да го направят. За мен това е достатъчно прикритие.

-    Сега, Харик - казвам му. Той отговаря със силна въздишка. Защитата, осигурена от илюзията му, е изчезнала. - Добра работа.

Без да губим време, слизаме от каруцата и се промъкваме с рамото напред до къщата на Евардията, използвайки надвисналата част на покрива, за да се крием възможно най-добре. Фарли тръгва начело и чука три пъти на страничната врата. Тя се отваря бързо, разкрива зад себе си единствено тъмнина. Фарли влиза без колебание и ние я следваме.

Очите ми се приспособяват бързо към тъмната къща и съм поразена от приликата с дома ми в Подпорите. Семпла, претъпкана, само две стаи с подове от чворести дъски и мърляви прозорци. Електрическите крушки над главите ни са тъмни или счупени, или липсващи, продадени в замяна на храна.

-    Капитане? - обажда се един глас. По-възрастна жена, със стоманено сива коса, се появява край прозореца и духва свещта. Лицето й е набраздено от старост, а ръцете й - от белези. А около китката й има позната татуировка. Една-единствена червена лента точно като онази, която носеше старият Уил Уисъл.

Както и в Харбьр Бей, Фарли се намръщва и се ръкува с жената:

-    Не съм...

Но жената я прекъсва с махване на ръка:

-    Според полковника, но не и според Командването. Те имат други идеи по отношение на теб. - Командването. Тя забелязва интереса ми и свежда глава за поздрав. - Госпожице Бароу. Аз съм Ели Уисъл.

Повдигам вежда.

-    Уисъл ли? - питам. - Роднина ли сте на...

Ели ме прекъсва рязко, преди да успея да довърша:

-    Най-вероятно не. „Уисъл“ е главно прякор. Означава, че съм контрабандистка. Като шепоти на вятъра, такива сме всичките. - Наистина. Уил Уисъл- старият му фургон винаги беше пълен с контрабандни или откраднати стоки, повечето от тях - неща, които носех самата аз. - И аз съм от Алената гвардия - добавя тя.

Това поне знаех. През последните няколко седмици Фарли беше във връзка с хората си -онези, които не бяха под командването на полковника, които бяха склонни да ни помогнат и да си мълчат за придвижването ни.