Стъкленият меч

Вратата се люшва назад върху остро скърцащи панти и аз замръзвам в очакване на онова, което може да е вътре. Както и в къщата на Ели, вътрешноста е тъмна и привидно изоставена. Въпреки това изчаквам още миг, ослушвам се съсредоточено. Нищо не помръдва вътре и не усещам потрепване на електричество. Или на Марчър са им свършили дажбите, или дори изобщо нямат електричество. Удовлетворена, махвам с ръка през рамо, но не се случва нищо. Не могат да те видят, глупачко.

-    Влизайте - прошепвам и усещам Фарли зад гърба си.

Щом вратата благополучно се затваря отново, пак ставаме видими. Усмихвам се на Харик, отново благодарна за умението и силата му, но миризмата ме кара да застина на място. Тук вътре въздухът е застоял, неподвижен и леко кисел. С припряно движение на ръката изтупвам половин инч прах от кухненската маса.

-    Може би са избягали. Много хора са го направили - предполага Никс бързо.

Нещо привлича вниманието ми - едва доловим шепот. Не глас, не искра. Почти нечуто, толкова тихо, че едва не ми убягва. Идва от кошница до огнището, покрита с мръсен червен парцал. Понасям се към нея, привлечена от малкия лъч.

-    Това не ми харесва. Трябва да се прегрупираме в къщата на Ели. Харик, овладей се и се приготви за нова илюзия - нарежда Фарли колкото може по-тихо.

Коленете ми остъргват плочите на огнището, когато коленича над кошницата. Тук мирисът е по-силен, идва от нея. Също и искрата. Не би трябвало да правя това. Знам, че нещото, което ще намеря, няма да ми хареса. Знам го, но не мога да се възпра да махна парцала. Платът е лепкав и аз дръпвам, разкривам онова, което лежи отдолу. След една вцепенена секунда осъзнавам какво гледам.

Дръпвам се назад тромаво, задъхвам се, почти пищя. Сълзите се отронват по-бързо, отколкото съм мислила, че е възможно. Фарли стига първа до мен, ръцете й ме обгръщат, крепят ме.

-    Какво има? Мер, какво...

Млъква насред изречението, задавена с думите. Вижда това, което виждам аз. А също и другите. Никс едва не повръща и съм изненадана, че Харик не припада.

В кошницата има бебе на не повече от няколко дни. Мъртво. И не от изоставяне или лошо гледане. Парцалът е оцветен от кръвта му. Посланието е отвращаващо ясно. Семейство Марчър са мъртви.

Мъничко юмруче с пръсти, изкривени като хищни нокти от вкочанението на смъртта, държи миниатюрно устройство. Аларма.

-    Харик - изсъсквам през сълзи. - Скрий ни. - Той зяпва, объркан, и аз отчаяно го сграбчвам за крака. - Скрий ни.

Той изчезва пред очите ми, и то тъкмо навреме.

На прозорците се появяват офицери, нахлуват през всяка врата с вдигнати пистолети, всичките крещят.

-    Обкръжена си, Мълниеносно момиче! Арестувана си! - реват последователно, сякаш повтарянето ще промени нещо.

Тихо се вмъквам под кухненската маса. Само се надявам другите да имат благоразумието да направят същото.

Поне дванайсет офицери се струпват вътре, крачат с тежки стъпки напред-назад. Четирима се откъсват от групата, отправят се към горния етаж, а един чифт ботуши спира край бебето. Свободната ръка на офицера се присвива в спазъм и знам, че сигурно се взира в миниатюрното трупче. След един дълъг миг повръща в огнището.

-    Спокойно, Майрос - казва един от другите и го издърпва. - Бедното създание - добавя, докато подминава бебето. - Нещо горе?

-    Нищо! - отвръща друг и слиза обратно долу. - Алармата сигурно се е повредила.

-    Сигурен ли си? Управителят живи ще ни одере, ако грешим.

-    Вие виждате ли някого тук, сър?

Едва не ахвам, когато офицерът се свлича на колене точно пред мен. Очите му бързо преминавват напред-назад под масата, търсят. Усещам върху крака си лек натиск - един от другите. Не смея да го смушкам в отговор и затаявам дъх.

-    Не, не виждам - казва най-накрая офицерът и се изправя отново. - Фалшива тревога. Връщайте се на постовете си.

Тръгват си така бързо, както са нахълтали, но се осмелявам да дишам едва след като стъпките им отдавна са заглъхнали. Тогава си поемам задъхано въздух, трепереща, докато Харик прекратява илюзията, и всички отново ставаме видими с едно мигване.

-    Добра работа - Фарли издишва, потупвайки Харик по рамото. Подобно на мен той почти не може да говори и трябва да му помогнем да се изправи на крака.

-    Можех аз да ги поема - промърморва Никс, изтъркулвайки се изпод стълбите. С къси крачки прекосява до вратата, едната му ръка вече е върху дръжката на бравата. - Все едно, не ми харесва мисълта да съм тук, когато се върнат.

-    Мер? - Докосването на Фарли по ръката ми е леко и внимателно - особено за нея.

Осъзнавам, че стоя над бебето и се взирам. В списъка на Джулиан нямаше бебета, никакви

деца под тригодишна възраст. Това не е била новокръвна, не и според нашите сведения или тези, които Мейвън би могъл да притежава. Момиченцето е било убито просто защото е било тук. Ей така, за нищо.

Решително свалям якето си. Няма да я оставя така - само със собствената й кръв като одеяло.

-    Мер, недей. Ще разберат, че сме били тук...

-    Нека узнаят.