Стъкленият меч

Очаквах те на коронацията си. Струваше ми се като нещо, което твоята Алена Гвардия с удоволствие би се опитала да провали, макар събитието да беше доста скромно. Все още се предполага да сме в траур за баща ми и една пищна церемония би изглеждала непочтително. Особено при положение че Кал още е някъде там, търчащ наоколо с теб и твоята сган. Малцина все още му дължат вярност според майка ми, но не се тревожете. Справяме се с тях. Няма да настъпи криза с наследяването на Сребърния престол и да откъсне брат ми от повода ви. Ако можеш, честити му рождения ден от мое име. И го увери, че ще му е последният. Но твоят наближава, нали? Не се съмнявам, че ще го прекараме заедно.

До нови срещи,

Мейвън

Гласът му изрича всяка дума, използва мастилото като ножове. За миг стомахът ми започва да се бунтува, заплашва да разплиска вечерята ми по целия под. Гаденето отминава за достатъчно дълго време, за да се измъкна от спалния чувал, от прегръдката на Кал до кутията си с припаси в ъгъла. Както у дома, държа дрънкулките си скрити, а на дъното лежат смачкани още две от бележките на Мейвън.

Всяка завършва по същия начин. Липсваш ми. До нови срещи.

Усещам около гърлото си нещо като ръце, заплашващи да изстискат живота от мен. Всяка дума затяга хватката, сякаш самото мастило може да ме задуши. За секунда се боя, че няма да дишам никога повече. Не защото Мейвън все още настоява да ме измъчва. Не, причината е много по-ужасна.

Защото на мен също ми липсва някой. Липсва ми момчето, което смятах, че е.

Огненият белег, който ми остави, пламва при спомена. Питам се дали той също може да го почувства.

Кал се размърдва в спалния чувал зад мен не от кошмар, а защото е време да се събуди.

Припряно избутвам бележките и излизам от стаята, преди той да може да отвори очи. Не искам да виждам съжалението му, все още не. Това ще е твърде непоносимо.

-    Честит рожден ден, Кал - прошепвам в пустия коридор на тунела.

Забравила съм да си взема палто и ноемврийският студ боцка кожата ми, когато излизам от защитеното жилище. Сечището е тъмно преди зазоряване, така че едва виждам пределите на гората. Ейда седи на ръба на един пън - трепереща купчинка от вълнени одеяла и шалове над догарящата жарава на лагерния огън. Винаги поема последния пост, предпочита да се буди по-рано от нас, останалите. Работещият й с огромна скорост мозък й позволява да чете книгите, които й нося, и в същото време да наблюдава гората. През повечето сутрини вече е усвоила някое ново умение още преди останалите от нас да станат и да се размърдат. Само миналата седмица научи тиракс, езика на непозната народност на югоизток, както и основите на хирургията. Днес обаче не държи открадната книга и не е сама.

Над огъня е застанала Кета със скръстени ръце. Устните й се движат бързо, но не мога да чуя какво казва. А Килорн се е сгушил близо до Ейда, стъпалата му са почти изцяло във въглените. Когато се промъквам по-близо, виждам, че е навел чело, напрегнато съсредоточен. С пръчка в ръка прокарва линии в пясъка. Букви. Еруби, припряно изрисувани, образуващи елементарни думи като лодка, пистолет и дом. Последната дума е по-дълга от останалите. Килорн. Еледката едва не извиква нови сълзи в очите ми. Но те са сълзи от щастие - нещо, което не познавам. Празната дупка в мен сякаш се свива, макар и съвсем малко.

-    Сложно е, но го усвояваш - казва Кета, ъгълчето на устата й се повдига в полуусмивка. Учителка наистина.

Килорн ме забелязва, преди да успея да се приближа още, и прекършва клонката, с която пише, с отекващ пукот. Без дори да кимне, става от пъна и мята на рамо ловната си раница. Ножът му проблясва на хълбока, студен и остър като ледените висулки, висящи като остри зъби от дърветата в гората.

-    Килорн? - пита Кета, после очите й попадат върху мен и присъствието ми отговаря на въпроса й. - О.

-    И без друго е време за лов - отвръща Ейда, протегнала ръка към изчезващия силует на Килорн. Макар кожата й да е с топъл цвят, връхчетата на пръстите й са посинели от студа. Но той се измъква от хватката й и тя докосва само мразовит въздух.