Стъкленият меч

Не правя нищо, за да го спра. Вместо това се отпускам на пети, давам му пространството, което така отчаяно желае. Той вдига качулката на новото си палто, закрива лицето си, докато върви бавно към редицата дървета. Хубава кафява кожа и подплата от пух - идеално, за да му държи топло и да го крие. Откраднах го преди седмица в Хейвън. Не мислех, че Килорн би приел такъв подарък от мен, но дори той знае колко ценна е топлината.

Компанията ми тази сутрин смущава не само него. Кета ми хвърля кос поглед и почти се изчервява.

-    Той помоли да се научи - казва тя почти извинително. После се провира покрай мен, отправя се обратно към топлината и относителното удобство на Резката.

Ейда я гледа как си отива, златистите й очи са будни, но тъжни. Потупва пъна до себе си, дава ми знак да седна. Когато го правя, тя мята едно от одеялата си на скута ми и го подпъхва около мен.

-    Ето така, госпожице - била е прислужница в Харбьр Бей и въпреки новооткритата си свобода старите навици още не са се заличили. Все още ме нарича „госпожице“, макар че много пъти съм я молила да спре. - Мисля, че имат нужда от нещо, което да ги разсее.

-    Хубаво е. Никой друг досега не е постигнал такъв напредък с Кил ори. Ще се постарая да й благодаря по-късно. - Ако не избяга отново. - Всички имаме нужда от малко разсейване, Ейда.

Тя въздъхва в знак на съгласие. Устните й, пълни и тъмни, се присвиват в горчива, многозначителна усмивка. Не ми убягва как очите й бързо се стрелват обратно към Резката, където спи половината ми сърце. А после към гората, където се скита останалото.

-    Кранс е с него, а Фара ще се присъедини към двамата съвсем скоро. И няма мечки -добавя тя, като примижава към тъмния хоризонт. На дневна светлина, ако мъглата се вдигне, би трябвало да можем да видим далечните планини. - Засега са се укротили за сезона. Спят зимен сън.

Мечки. У дома в Подпорите нямахме дори елени, какво остава пък за прословутите чудовища от затънтените райони. Складовете за дървен материал, групите от дърво секачи и движението по реката бяха достатъчни да прогонят всяко животно, по-едро от миегца мечка, но районът на Грейтудс гъмжи от диви животни. Елени с огромни раззклонени рога, любопитни лисици бродят из хълмовете и долините и от време на време се чува вълчи вой. Още не съм виждала някоя от тромавите мечки, но Килорн и другите ловци забелязали една преди седмици. Единствено способностите на Фара да заглушава шума и благоразумието на Килорн да се придържа по посока на вятъра ги опазили от челюстите й.

-    Къде си научила толкова много за мечките? - питам само за да запълня въздуха с безцелен разговор. Ейда знае точно какво правя, но въпреки това решава да ми ушди.

-    Управителят Рамбос обича да ловува - отвръща със свиване на рамене. - Имаше имение извън града и синовете му го пълнеха със странни зверове, които да убива. Мечки най-вече. Красиви създания с черна козина и будни очи. Бяха доста кротки, ако не ги закача човек или ако с тях се занимаваше нашият пазач на дивеча. Малката Рор, дъщерята на управителя, искаше собствено мече, но мечките бяха избити, преди да успеят да се размножат.

Рор Рамбос изниква пред очите ми. Приличаше на мишка, но можеше да строши камък и да го превърне на прах с голи ръце. Изпитанието на кралиците беше толкова отдавна, когато бях прислужница точно като Ейда.

-    Предполагам, че това, което управителят вършеше, не можеше да се нарече точно лов -продължава Ейда. В гласа й се просмуква тъга. - Слагаше ги в яма, където можеше да се бори с животните и да им счупи вратовете. Синовете му също го правеха - за тренировка.

Мечките ми звучат като свирепи, страховити зверове, но Ейда ми казва друго. Замъглените й очи могат да означават единствено че сама е виждала ямата и си спомня всяка секунда от преживяването.

-    Това е ужасно.

-    Ти уби един от синовете му, знаеш ли. Казваше се Райкър. Беше един от избраните ти екзекутори.

Никога не съм искала да узнавам името му. Никога не попитах за онези, които убих в Купата на костите, и никой никога не ми каза. Райкър Рамбос, убит от електричество върху пясъка на арената, превърнат просто в почерняла опърлена плът.

-    Моля за извинение, госпожице. Не исках да ви разстройвам - спокойната й маска се е върнала, а с нея - съвършените обноски на жена, отгледана като прислужница. С нейната способност мога само да си представям колко ли ужасно трябва да е било да вижда, но да не говори, никога да не може да разкрие колко е ценна, или да покаже истинската си същност Но още по-ужасно е да си помисля, че за разлика от мен тя не може да се скрие зад щита на един несъвършен ум. Тя знае и чувства толкова много, че това, което е в нея, заплашва да я събори. Подобно на мен трябва да продължава да бяга.

-    Разстройвам се само когато ме наричаш така. Искам да кажа „госпожице“.