Стъкленият меч

-    Много добре - казвам й. - Дойдохме за семейство Марчър. - Двама от тях, за да съм съвсем точна. Танси и Мапгрик Марчър, близнаци, ако се съди по рождените им дати. - Ще трябва да бъдат отстранени от града до един час, ако е възможно.

Ели слуша внимателно, олицетворение на деловитостта. Размърдва се и зървам пистолета на хълбока й. Хвърля поглед към Фарли и когато тя кимва с глава, Ели прави същото.

-    Това мога да направя.

-    Също и припаси - вмята Фарли. - Ще вземем храна, ако имате, но най-добре ще е да са зимни дрехи.

Ново кимване:

-    Определено ще опитаме - казва Ели. - Ще приготвя възможно най-бързо каквото можем да ви дадем. Може да имам нужда от още един чифт ръце обаче.

-    Имаш го - предлага Кранс. Едрото му тяло със сигурност ще ускори процеса.

Не мога да повярвам на готовността на Ели и Фарли също не може. Разменяме си многозначителни погледи, докато Ели се залавя за работа, отваря последователно шкафове и процепи в дъските на пода, разкрива скрити отделения из цялата къща.

-    Благодаря за съдействието - подхвърля Фарли през рамо, обзета от безмълвно подозрение. Както и аз, тя наблюдава всяко движение на Ели. Жената е стара, но пъргава и се питам дали сме наистина сами в тази къща.

-    Както казах, приемам заповеди от Командването. И те изпратиха вестта. Да помогна на капитан Фарли и Мълниеносното момиче каквото и да ми коства - казва тя, без да си прави труда да ни поглежда.

Веждите ми се повдигат от шок и приятна изненада.

-    Ще трябва да ми разкажеш подробно за това - промърморвам на Фарли. Отново съм поразена колко организирана и дълбоко вкоренена, изглежда, е Алената гвардия.

-    По-късно - отвръща тя. - Семейство Марчър?

Докато Ели й дава указания, аз се премествам и заставам при Харик и Никс. Макар че това е първата мисия за вербуване на Харик, Никс смята това за нещо твърде познато и скучно, и с право. Загубила съм бройката на всичките пъти, когато ме е придружавал във враждебна територия, и съм толкова благодарна за това.

-    Готови ли сте, момчета? - питам, като сгъвам и разгъвам пръсти. Никс полага всички усилия да изглежда рязък и безразличен, ветеран от мисиите ни, но проблясването на страх в очите на Харик не ми убягва. - Това няма да е толкова трудно както влизането. Има по-малко хора за криене, а този път офицерите не си правят труда да гледат. Имате това.

-    Благодаря, ъъъ, Мер - той се изпъва, изпъчва гърди, усмихва се заради мен. Отвръщам на усмивката му, макар че гласът му потреперва, когато изрича името ми. Повечето от тях не знаят как да ме наричат. Мер, госпожица Бароу, Мълниеносното момиче, някои дори казват мшейди. Прякорът ме жегва, но не толкова, колкото последното обръщение. Каквото и да правя, колкото и да се опитвам да бъда една от тях, те гледат на мен като на нещо отделно. Или водач, или прокажена, но винаги аутсайдер. Винаги отделена.

Навън в уличката Кранс започва да товари каруцата, без да си прави труда да ни гледа как изчезваме с примигване с лекотата на Сребърен човек сянка. За разлика от тях обаче Харик може не само да манипулира светлината, създавайки яркост и тъмнина - може да създаде илюзия за каквото си пожелае. Дърво, кон, напълно друг човек. Сега, когато сме на улицата, той ни маскира като невзрачни Червени с мръсни лица и качулки. Ние сме незабележителни и безлични дори един за друг. Той ми казва, че това е по-лесно, отколкото да ни накара да изчезнем, и по-добра алтернатива в тълпата. Хората няма да се чудят защо се блъскат във въздух.

Фарли води, следва напътствията на Ели. Трябва да пресечем пазарния площад покрай очите на множество Сребърни офицери, но никой не ни спира. Косата ми се вее на лекия вятър, спуска бяло руса завеса върху' очите ми. Почти се засмивам. Бяло руса коса... върху' моята глава.

Къщата на Марчър е малка, с набързо построен втори етаж, който изглежда готов да рухне върху нас. Но има прекрасна задна градина, обрасла с преплетени лози и голи дървета. През лятото сигурно изглежда чудесно. Проправяме си внимателно път през нея, полагаме всички усилия да попречим на мъртвите листа да хрущят под краката ни.

-    Сега сме невидими - промърморва Харик. Когато поглеждам в неговата посока, осъзнавам, че е изчезнал. Усмихвам се, макар че никой не може да види усмивката.

Някой стига до задната врата преди мен и чука. Няма отговор, нито дори шумолене вътре. Може да са излезли за деня, да са на работа. Първа се обажда Фарли - изругава под нос.

-    Дали да чакаме? - прошепва. Не мога да я видя, но виждам облачетата от дъха й, издигащи се там, където би трябвало да е лицето й.

-    Харик не е машина - казвам, говорейки от негово име. - Ще чакаме вътре.

Отправям се към вратата, блъсвам се в рамото на Фарли и се отпускам на едно коляно пред ключалката. Проста е. И насън мога да я отворя и сега успявам за нула време. След броени секунди ме посреща познато, удовлетворяващо изщракване.