Стъкленият меч

Роузън е най-сивото място, което съм виждала някога. Пепел покрива цялото село като сняг, носи се във въздуха на малки вихрушки, обгръща сградите във високи до кръста преспи. Дори замъглява слънцето, обкръжила селото в постоянен облак от мараня. Напомня ми за гетото на технитата, Сивия град, но онова противно място все още пулсираше като лениво, почерняло сърце. Това село е отдавна мъртво, убито от злополука, искра дълбоко в мините. Само главната улица, мръсна и западнала кръстоска от няколко тухлени магазина и домове от летви, все още си е на мястото. Останалото е рухнало или изгорено. Питам се дали в пепелта, която дишаме, се вихри прах от кости.

-    Няма електричество - не мога да почувствам нищо, дори не и електрическа крушка. Струна от напрежение се отпуска в гърдите ми. Роузън е отдавна мъртъв и няма с какво да ни навреди. - Проверете прозорците.

Те следват примера ми, бършат стъклените витрини на магазините с вече мръсни ръкави. Примижавам към най-малката от оцелелите сгради - просто килер, сбутан между разбит преден пост на Сигурността и полусрутената училищна сграда. Когато очите ми се приспособяват към мъждивата светлина, осъзнавам, че гледам към безкрайни редици от книги. Натрупани на лавици, захвърлени на безразборни купчини, разпилени по мърлявия под. Ухилвам се с лице, притиснато към стъклото, представям си колко много съкровища мога да отнеса на Ейда.

Силен трясък разкъсва нервите ми. Завъртам се като вихър при звука само за да видя Фарли, застанала до стъклената витрина на един магазин. Държи парче дърво, а в краката й има стъкла.

-    Били са в капан - обяснява и посочва вътре в магазина.

След миг от счупената витрина бурно изхвръква ято врани. Изчезват в небето, но крясъците им отекват дълго след като са си отишли. Звучат като измъчвани от болка деца.

-    Кълна се в цветовете си - изругава Кал под нос, клати глава в нейната посока.

Тя само свива рамене, хили се самодоволно:

-    Изплаших ли ви, Ваше Височество?

Той отваря уста да отговори с разтеглени в усмивка ъгълчета, но някой го прекъсва рязко. Глас, който не разпознавам, идващ от човек, когото никога не съм виждала.

-    Не още, Даяна Фарли - мъжът сякаш се материализира от пепелта. Кожата, косата и дрехите му са също толкова сиви, колкото мъртвото село. Но очите му са в блестящ, ужасяващ кървавочервен цвят. - Макар че ще го направиш. Всички ще го направите.

Кал призовава огъня си, аз - мълнията си, а Фарли вдига пистолета си в посока на сивия мъж. Изглежда, че никое от тези неща не го плаши. Вместо това той пристъпва напред и аленият му поглед ме намира.

-    Мер Бароу - въздъхва той, сякаш името ми му носи огромна болка. Очите му се насълзяват. - Имам чувството, че вече те познавам.

Никой от нас не помръдва, зашеметени сме от вида му. Казвам си, че е заради очите му или дългата му сива коса. Външността му е чудата дори за нас. Но не това ме задържа като вкопана на място. Нещо друго ме е накарало да застана нащрек - инстинкт, който не разбирам. Въпреки че този човек изглежда прегърбен от старост, неспособен да замахне с юмрук, а какво остава пък да се спречка с Кал, не мога да не се боя от него.

-    Кой сте вие? - потрепващият ми глас отеква над пустото село.

Сивият мъж накланя глава, взира се във всеки от нас поред. С всяка изминала секунда лицето му посърва, докато си помислям, че може да се разплаче.

-    Новокръвните от Питарус са мъртви. Кралят ви чака там - преди Кал да може да отвори уста, да попита това, което всички си мислим, сивият мъж вдига ръка: - Знам, защото го видях, Тиберий. Точно както ви видях да идвате.

-    Какво имате предвид с това, че сте видели? - изръмжава Фарли и пристъпва бързо към него. Все още стиска здраво пистолета в ръка, готова да го използва. - Кажете ни!

-    Такъв избухлив нрав, Даяна - сгълчава я той, отдръпвайки се от нея с изненадващо бързи крака. Тя примигва озадачена и се хвърля, опитва се да го сграбчи. Той отново се изплъзва.

-    Фарли, спри! - изненадвам дори себе си със заповедта. Тя ми се озъбва, но се подчинява, заобикаля така, че да застане зад непознатия. - Как е името ви, сър?

Усмивката му е също толкова сива като косата му.

-    Това е без значение. Името ми не е във вашия списък. Идвам от място отвъд границите на вашето кралство.

Преди да успея да го попитам откъде знае за списъка на Джулиан, Фарли връхлита с пълна скорост, спринтира зад гърба на мъжа. Макар че тя не издава звук, макар че не може да я види, той с лекота се отдръпва от пътя й. Тя пада в пепелта по лице, ругае, но светкавично се изправя на крака. Сега е насочила пистолета си към сърцето му.

-    От това ще се измъкнеш ли? - изръмжава тя и зарежда пистолета.

-    Няма да ми се наложи - отвръща той с иронична усмивка. - Нали, госпожице Бароу?

Разбира се.

-    Фарли, остави го. Той е поредният новокръвен.

-    Вие сте... вие сте око - прошепва Кал и прави няколко колебливи стъпки през пепеливата улица. - Можете да виждате бъдещето.

Мъжът изпухгява презрително, махвайки с ръка: