Стъкленият меч

-    Нямаше да го кажа - наполовина лъжа. Не изпитвам чувството, че имам някакви права над Кал, и няма да си позволя да му се доверя, но и не мога да се дистанцирам от него. Всеки път, когато се опитам, откривам, че се връщам.

-    Той не е дете, Мер. Вече не е нужно да го закриляш.

Като си помисля, че през цялото това време Килорн е ядосан, защото искам да го опазя жив. Едва не се разсмивам при тази представа. Как смея да правя такова нещо? Как смея да искам да го опазя жив?

-    Тогава го вземи с теб следващия път. Остави го да си намери гроба - знам, че чува потрепването в гласа ми, но вежливо се преструва, че не го забелязва. - И откога те е грижа за него?

Едва чувам отговора му, докато се отдалечавам.

-    Не казвам това заради него.

Долу на пистата другите чакат. Фарли се е заела да пристегне Нани към гърдите на Еарет, използва импровизирана сбруя от една от седалките в джета, но Шейд се взира в краката си. Чул е всяка дума, ако се съди по суровото изражение на чертите му. Отправя ми кръвнишки поглед, докато минаваме, но не казва нищо. По-късно ме чака ново хокане, но засега

вниманието ни се насочва към Питарус и надявам се, ново успешно вербуване.

-    Ръцете между коленете, главата долу - казва Гарет, инструктирайки Нани. Пред очите ни тя се преобразява от едрия лорд генерал в много по-дребната си, по-слаба същност. Затяга ремъците в съответствие с промяната.

-    Така е по-леко - обяснява с тих кикот. След дълги дни на сериозни разговори и безсънни нощи гледката ме кара да се разсмея открито. Не успявам да се сдържа и се налага да покрия устата си с ръка.

Гарет неловко я потупва по темето:

-    Никога не спираш да ме удивляващ Нан. Можеш спокойно да затвориш очи.

Тя поклаща глава:

-    Цял живот съм си затваряла очите - казва. - Никога повече.

Когато бях дете и си мечтаех да летя като птица, никога не съм си представяла нещо подобно. Краката на Гарет не се прегъват, мускулите му не се напрягат. Не се оттласква от земята. Вместо това дланите му се притискат успоредно на пистата и той просто започва да се издига. Знам, че гравитацията около него отслабва като развързан конец. Издига се с Нани, пристегната плътно до него, по-бързо и по-бързо, докато се превръща просто в петънце в небето. А после конецът се затяга, дърпа точицата по земята, нагоре и надолу в плавни, вълнисти дъги. Отпуснато, после стегнато, докато изчезват над най-близкия хребет. Оттук, долу, почти изглежда спокойно, но се съмнявам, че някога ще разбера от личен опит. Стига ми летенето с джета.

Фарли първа извръща поглед от хоризонта и се връща към настоящата задача. Посочва към издигащия се хълм над нас, увенчан с червено-златни дървета:

-    Ще тръгваме ли?

В отговор поемам с резки крачки напред, налагам добро темпо, за да изкачим и прехвърлим хребета. Според вече обширната ни сбирка от карти миньорското село Роузън би трябвало да е от другата страна. Или поне това, което някога е било Роузън. Пожар от подпалени въглища унищожил мястото преди години, принудил както Червени, така и Сребърни да изоставят ценните, макар и опасни, мини. Според прочетеното от Ейда то било изоставено за една нощ и вероятно разполага с истинско богатство от припаси за нас. Засега възнамерявам да мина през него, пък било то и само за да видя какво можем да плячкосаме на връщане.

Първо ме удря пепеливият мирис. Той е полепнал по западната страна на склона, усилва се с всяка наша стъпка надолу по хребета. Фарли, Шейд и аз побьрзваме да покрием носове с шаловете си, но тежката миризма на дим не смущава Кал. Е, едва ли би го смутила. Вместо това той подушва предпазливо дима.

-    Още гори - прошепва, докато оглежда дърветата. За разлика от другата страна на хребета дъбовете и брястовете тук изглеждат мъртви. Листата им са оскъдни, стволовете - сиви, а между възлестите им съсухрени корени не растат дори плевели. - Някъде дълбоко.

Ако Кал не беше с нас, щях да се страхувам от тлеещия въглищен огън. Но дори червената топлина на мините не може да му се опре. Принцът би могъл да се справи с лекота дори с експлозия, ако поиска, и затова продължаваме сред дружелюбно мълчание в умиращата гора.

Склонът е осеян с минни шахти, всяка - набързо закована с дъски. От една се стеле дим, матова следа от сиви облаци, издигаща се в мъгливото небе. Фарли се преборва с порива да проучи какво става, но побърза да се покатери по ниските клони или камъни. Разузнава района с мълчаливо усърдие, винаги нащрек. И винаги - на не повече от няколко стъпки от Шейд, който дори за миг не сваля очи от нея. Това ми напомня безмълвно за Джулиан и Сара, двама танцьори, движещи се под звуците на музика, която никой друг не може да чуе.