Стъкленият меч

-    Едно око вижда само това, което търси. Зрението му е по-ограничено от стръкче трева -отново ни фиксира с печалния си, ален поглед. - Но аз виждам всичко.

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Едва когато влизаме в обгорената черупка на кръчмата на Роузън, сивият мъж проговаря отново, представя се, докато сядаме около овъглена маса. Името му е стряскащо обикновено. Джон. А присъствието му е най-смущаващото нещо, което съм изпитвала някога. Всеки път, щом ме погледне с очи с цвета на кръв, изпитвам усещането, че може да вижда право през кожата ми до онова изкривено, коварно нещо, което някога наричах сърце. Но премълчавам мислите си, пък било то и само за да дам на Фарли повече място да изложи оплакванията си. Тя редува мърморене и викове, възразява, че не можем да имаме доверие на този странен човек, появил се от пепелта. Един-два пъти Шейд се опитва да я успокои, слага длани върху ръцете й, за да я накара да застане неподвижно. През цялото време Джон седи с напрегната усмивка, изслушва мълчаливо доводите й и проговаря едва когато тя най-сетне си затваря устата.

-    Вие четиримата сте ми добре познати, така че няма нужда от представяния - казва той, като вдига ръка в посоката на Шейд. Брат ми издава сподавен звук и се отдръпва малко назад. - Открих ви, защото знаех къде ще бъдете. Беше фасулска работа да съгласувам пътуването си с вашето - добавя Джон, насочил погледа си към Кал. Лицето на Кал се облива в бяло, но Джон не си прави труда да гледа. Вместо това поглежда към мен и усмивката му поомеква. Ще бъде добро допълнение, макар и стряскащо. - Нямам намерение да се присъединявам към вас в Резката, госпожице Бароу.

Тогава идва моят ред да си глътна езика. Преди да мога да се съвзема достатъчно, за да попитам, той отново отговаря вместо мен и чувството е като студено пробождане в корема ми.

-    Не, не мога да чета мислите ви, но наистина виждам онова, което ще дойде. Например какво ще кажете в следващия момент. Смятам, че ще спестя на всички ни доста време.

-    Полезно умение - изрича дрегаво Фарли. Тя единствена от нас не е омагьосана от този човек. - Защо просто не ни кажете каквото сте дошли да кажете, и да приключите с това? Още по-добре, просто ни кажете какво ще се случи.

-    Инстинктите ти служат добре, Даяна - отвръща той, свел посивялата си глава. -Приятелите ти, формоизменителката и летящият, ще се върнат скоро. Срещнали са съпротива в Централата на сигурността в Питарус и ще имат нужда от медицински грижи. Нищо, с което Даяна да не може да се справи в джета ви.

Шейд понечва да стане от стола си, но Джон му махва да си седне.

-    Спокойно, още имате известно време. Кралят няма намерение да ви преследва.

-    Защо не? - Фарли повдига вежда.

Алените очи срещат моите, чакат ме да отговоря.

-    Гарет може да лети - нещо, което никой познат Сребърен не може да прави. Мейвън няма да иска никой да види това - дори войниците, заклели се да му служат. - Кал кимва до мен, познава брат си толкова добре - или толкова малко - колкото и аз. - Той обяви пред кралството, че новокръвни не съществуват, и възнамерява да запази нещата така.

-    Една от мношто му грешки - казва замислено Джон с унесен и далечен глас. Вероятно наистина е далече, вгледан в бъдеще, което никой от нас не може да проумее. - Но ще откриете това съвсем скоро.

Очаквам Фарли да е тази, която да се озъби гневно при мисълта за още загадки, но Шейд я изпреварва. Надвесва се напред, подпрял се на длани, така че се извисява над Джон.

-    Да се перчиш ли дойде тук? Или просто да ни губиш времето?

Няма как да не се запитам същото.

Сивият мъж не трепва дори пред сдържания гняв на брат ми.

-    Всъщност да, Шейд. Още няколко мили и очите на Мейвьн щяха да ви видят как идвате. Или щеше да ви хареса да влезете в капана му? Признавам, мога да виждам действията, но не и мисълта и навярно всъщност сте искали да бъдете хвърлени в тъмница и екзекутирани? -той ни оглежда, тонът му е стряскащо бодър. Едната страна на устата му се повдига, извива устните му в полуусмивка. - Питарус сигурно е застигнат от смърт и дори по-лоша участ.

По-лоша участ. Под масата ръката на Кал се сключва върху моята, сякаш чувства тръпката на ужас, надигаща се в стомаха ми. Без да мисля, разтварям дланта си за него, оставям пръстите му да намерят моите. Дори не искам да питам какви по-ужасни съдби са били планирани за нас.

-    Благодаря, Джон - гласът ми е дрезгав от страх. - Задето ни спаси.

-    Не си спасил нищо - казва Кал бързо и хватката му се затяга. - Всяко решение може да е променило онова, което си видял. Една погрешна стъпка в гората, размахването на крилете на някоя птица. Знам как виждат хората като теб и колко могат да се объркат предсказанията ти.

Усмивката на Джон се задълбочава, докато разделя лицето му. Това раздразва Кал повече от всичко друго, дори повече от рожденото му име.