Стъкленият меч

-    Както кажещ Нани - промърморва Шейд, мъчи се да скрие хиленето си, когато тя минава с тътрещи се крачки покрай него. Дава й достатъчно място да се движи, но никога не се отделя на повече от една ръка разстояние. Нани гордо влиза в джета с високо вдигната глава и безупречно изправен гръб.

-    Нарочно го направи - изръмжава Кал, докато се провира покрай Джон. Не си прави труда да погледне назад дори когато Джон надава лаещ смях към оттеглящия му се силует.

-    И се получи - казва той достатъчно ниско, за да мога да го чуя само аз.

Вярвай на видяното, не на човека. Урок, който е добре да науча.

-    Кал има особено отношение към игрите на ума - предупреждавам, вдигнала насочена ръка. Искрица от мълния пробягва надолу по пръста ми. Заплахата е ясна като бял ден. - Аз също.

-    Не играя игри - Джон свива рамене, потупва се с пръст отстрани по главата. - Дори когато бях момче. Заради това беше доста трудно да си намеря съперници, виждаш ли.

-    Това не е...

-    Знам какво имахте предвид, госпожице Бароу. - Спокойната му усмивка, по-рано смущаваща, е станала дразнеща. Завъртам се на пета, отправям се към джета, но след няколко бързи стъпки осъзнавам, че Джон не ме следва.

Взира се в дъжда, но очите му са широко отворени и блеснали. Не го е обладало видение. Просто стои неподвижно, наслаждава се на усещането от студената, чиста вода, отмиваща пепелта от кожата му.

-    Тук ви оставям.

Пулсирането на джета, който се съживява с боботене на двигатели, отеква в гръдния ми кош, но ми се струва далечно, маловажно. Мога само да се взирам в Джон. На мъждеещата светлина на дъждовната буря той изглежда, сякаш се стопява. Сив като пепелта, сив като дъжда, мимолетен като двете.

-    Мислех, че ще ни помогнеш със затвора? - в гласа ми нахлува отчаяние и аз го пускам да влезе. Джон, изглежда, няма нищо против, затова пробвам друга тактика: - Мейвън издирва и теб. Ще избие всички ни и ще убие и теб, когато му падне шанс.

Това го кара да се разсмее толкова силно, че се превива надве:

-    Мислите, че не зная в кой момент ще умра? Зная, госпожице Бароу, и няма да е от ръцете на краля.

Изскърцвам със зъби от раздразнение. Как може да си тръгне? Всички други избраха да се бият. Защо той отказва?

-    Знаещ че мога да те накарам да дойдеш с нас.

В сивия порой моята мълния сякаш заискрява два пъти по-ярко. Пурпурно-бяла, съскаща в дъжда, тя се извива между пръстите ми и изпраща тръпки на наслада нагоре по гръбнака ми.

Отново Джон се усмихва:

-    Зная, че можете, и зная, че няма да го направите. Но не губете кураж, госпожице Бароу. Ще се срещнем отново - накланя глава, замислен. - Да, да, ще се срещнем.

Правя само каквото обещах. Давам му избор. Въпреки това нужна ми е цялата сила на волята ми, за да не го завлека на борда на джета.

-    Имаме нужда от теб, Джон!

Но той вече е започнал да се отдалечава заднешком. С всяка стъпка е по-трудно да го видя.

-    Вярвайте ми, когато казвам, че нямате! Оставям ви тези указания - отлетете до покрайнините на Сиракас, до езерото Малкия меч. Защитете каквото намерите там, или хвърлените ви в тъмница приятели са на практика мъртви.

Сиракас, езерото Малкия меч. Повтарям думите, докато се запечатват в паметта ми.

-    Не утре, не тази нощ а сега. Трябва да излетите сега.

Ревът на джета се разпростира, докато самият въздух започва да вибрира от напрежение.

-    Какво търсим? - изкрещявам, за да надвикам шумотевицата, вдигам едната си ръка, за да заслоня лице от вихрения дъжд. Парва ме, но аз примижавам през него дори и само за да видя за последно силуета на сивия мъж.

-    Ще разберете! - дочува се от дъжда. - И кажете на Даяна, когато се съмнява. Кажете й, че отговорът на въпроса й е „да“.

-    Какъв въпрос? - Но той махва с пръст почти укорително.

-    Погрижи се за собствената си съдба, Мер Бароу.

-    А тя е?

-    Да се издигнеш И да се издигнеш сама - отеква като вълчи вой. - Виждам те такава, каквато би могла да станеш - вече не мълнията, а бурята. Бурята, която ще погълне цял света.

За частица от секундата ми се струва, че очите му сияят. Червено на фона на сиво, което ме прогаря, за да се вгледа във всяко бъдеще. Устните му се извиват в онази влудяваща усмивка, оставят зъбите му да проблеснат в сребристата светлина. А после той изчезва.

Когато с тежки стъпки се качвам на борда на джета сама, Кал има благоразумието да ме остави да кипя мълчаливо от гняв. Единствено отчаянието удавя яростта ми. Надигни се сама. Сама. Впивам нокти в дланта си, опитвам се да прогоня тъгата с болка. Съдбите могат да се променят.

Фарли не е толкова тактична като Кал. Вдига поглед от крака на Гарет, който превързва, с пръсти, лепкави от алена кръв, и подмята подигравателно:

-    Хубаво, и без друго нямаме нужда от стария безумец.