Стъкленият меч

-    Онзи стар безумец можеше да спечели тази война отведнъж - Шейд я перва леко с юмрук по рамото и си спечелва мрачен поглед. - Помисли си какво може да прави със способността

си.

От пилотското кресло Кал ни отправя кръвнишки поглед.

-    Направи достатъчно - гледа ме как се настанявам в стола до него, мълчаливо кипяща от гняв през цялото време. - Наистина ли искате да щурмувате таен затвор, построен за хора като нас?

-    Би ли предпочел да оставиш Джулиан да умре? - никакъв отговор освен приглушено съскане. - И аз така си мислех.

-    Добре тогава - въздъхва той и намалява скоростта на джета почти до пълзене. Колелата се раздрусват под нас, въртят се по неравен път. - Трябва да се прегрупираме, да съставим план. Всеки, който иска да се включи, е добре дошъл, но без деца.

-    Без деца - съгласявам се. Умът ми се стрелва светкавично към Лутър и другите новокръвни деца, останали в Резката. Твърде малки, за да се бият, но не прекалено малки, за да бъдат пощадени от преследването на Мейвън. Няма да им хареса да ги оставим, но знам колко държи Кал на тях. Няма да позволи никой от тях да попадне под прицела на пистолетно дуло.

-    За каквото и да говорите, включвам се - Гарет ни поглежда, плъзва поглед покрай Фарли, стиска зъби, за да се пребори с болката в крака си. - Макар че бих искал да знам в какво се замесвам.

С насмешливо сумтене Нани го перва с костелива ръка.

-    Само защото си прострелян в крака, не означава, че можеш да спреш да внимаваш Това е бягство от затвора.

-    Абсолютно вярно, Най - съгласява се Фарли. - И безплодна мисия, ако питаш мен. Да се хващаме за думата на един безумец.

Това спира дори шегите на Нани. Тя ме фиксира с поглед, какъвто само една баба може да докара.

-    Вярно ли е, Мер?

-    Безумец е малко грубо - промърморва Шейд, но не отрича това, което всички си мислят. Аз съм единствената, която вярва на Джон, а те ми имат достатъчно доверие, за да следват тази вяра. - Беше прав за Питарус и всичко друго, което каза. Защо му е да лъже за затвора?

Ще се издигнеш и ще се издигнеш сама.

-    Не е излъгал!

Викът ми кара всички да млъкнат, докато остава само тътенът от двигателите на джета. Той се надига до познат приглушен рев, който разтърсва самолета, и скоро паважът под нас изчезва. По прозорците пръска дъжд, прави видимостта невъзможна, но Кал е твърде добър, за да позволи да паднем. След няколко мига се втурваме през оловносивите облаци и навътре в яркото пладнешко слънце. Сякаш отхвърляме желязна тежест.

-    Откарай ни до езерото Малкия меч - промърморвам. - Джон каза, че там ще намерим нещо, което ще помогне.

Очаквам още възражения, но никой не смее да ме ядоса. Не е благоразумно да дразниш мълниеносно момиче, когато летиш в метален цилиндър.

Под нас се разнася тътен на гръмотевица в облаците отдолу, предвестник на мълниите, които се зараждат в дъждовната буря. Огромни мълнии поразяват земята и усещам всяка като продължение на самата себе си. Плавни, но остри като стъкло, прогарящи всичко по пътя си.

Малкият меч не е далече, на северния край на бурята, и отразява постепенно проясняващото се небе като огледало. Кал описва кръг веднъж достатъчно високо и достатъчно навътре в облаците, за да скрие присъствието ни, преди да се насочи към писта, полузаровена в обраслите с гора хълмове около езерото. Когато кацаме, едва не се изстрелвам със скок от мястото си, макар че и представа си нямам какво търся.

Шейд е плътно зад мен, когато се впускам в спринт надолу по рампата на джета, изгаряща от нетърпение да стигна до езерото. То се намира на около една миля на север, ако не ме лъже паметта, и оставям вътрешния си компас да поеме контрола. Но едва стигам до редицата дървета, преди един познат звук да ме накара да се закова на място.

Щракване на пистолет.

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Тя държи пистолета неправилно. Дори аз съм наясно с това. Прекалено е голям за нея, направен от блещукащ черен метал, с дуло, дълго близо трийсет сантиметра. По-подходящ за обучен войник, отколкото за трепереща, дребна и крехка тийнейджърка. Войник, осъзнавам със студена яснота. Сребърен. Това е същият тип оръжие, с каквото ме простреля един Пазител толкова отдавна в килиите, дълбоко под Двореца на Слънцето. Куршумът ме накара да се почувствам като ударена с чук и мина право през гръбнака ми. Щях да умра, ако не бяха Джулиан и една кръвна лечителка под неговия контрол. Въпреки способността си вдигам ръце с разтворени длани в знак, че се предавам. Аз съм Мълниеносното момиче, но не съм неуязвима за куршуми. Тя обаче приема това като заплаха вместо като подчинение и се напряга; пръстът й се доближава твърде много до спусъка.