Стъкленият меч

- Не мърдай - изсъсква, осмелява се да пристъпи още една крачка към мен. Кожата й в наситения, пищен цвят на кора на черно дърво, й предоставя идеална маскировка в гората. И въпреки това виждам червеното разцъфване отдолу и мъничките алени вени, обвиващи като паяжина бялото на всяко от очите й. Ахвам полугласно. Тя е Червена. - По дяволите, не си го и помисляй.

- Няма - казвам й, като накланям глава. - Но не мога да говоря от негово име.

Тя съсредоточено сбърчва чело. Няма време да се страхува. Шейд се появява зад нея, материализира се от нищото и я обгръща в опитна военна хватка. Пистолетът пада от ръката й и аз го улавям, преди да може да падне върху каменистия терен. Тя се бори, озъбена, но с ръцете на Шейд, здраво сключени зад главата й, не може да направи много повече, освен да се смъкне на колене. Той я следва, без да я изпуска от контрол, с уста, стисната в мрачна линия. Едно кльощаво момиче не може да се мери с него.

Усещам пистолета като нещо чуждо и непознато в ръката си. Не е предпочитаната ми форма на оръжие - никога преди дори не съм стреляла с такъв. Едва не се засмивам при тази мисъл. Да стигна толкова далече, без дори да стрелям с пистолет.

-    Махни си Сребърните ръце от мен! - изръмжава тя, борейки се да се отскубне от хватката на Шейд. Не е силна, но е ловка и подвижна, с дълги, стройни мускули. Да я задържиш неподвижно, е все едно да удържиш змиорка. - Няма да се върна, няма! Ще трябва да ме убиете!

Искри запрагцяват в свободната ми ръка, докато другата още стиска пистолета. Видът на мълнията ми я кара моментално да застине. Само очите й се движат, разширяват се уплашено.

Езикът й се стрелва навън, навлажнява сухи и напукани устни.

-    Знаех си, че съм те разпознала.

Еорегцината на Кал изпреварва тялото му, обгръща ме в прилив от топлина мигове преди да спре с буксуване до мен. Върховете на пръстите му горят в синьо от страх, но пламъците му се уталожват при вида на момичето.

-    Взех ти подарък - промърморвам и пъхам пистолета в ръката му. Той го гледа гневно, вижда точно каквото видях аз.

-    Как се сдоби с това? - пита той и прикляка, за да може да я погледне в очите. Еюведението му, студено и твърдо, ме връща към последния път, когато го гледах как разпитва някого. От спомена за писъците и замразената кръв на Фарли все още ми прилошава. Когато тя не отговаря, той се напряга - кълбо от твърди мускули. - Този пистолет? Как?!

-    Взех го! - яростно отвръща тя, гърчейки се. Ставите й изпукват.

Трепвам заедно с нея и приковавам очи в брат си:

-    Остави я, Шейд. Мисля, че можем да се справим с това.

Той кимва, доволен да пусне гърчещата се тийнейджърка, и я освобождава. Тя залита напред, но се овладява, преди да падне по лице в пръстта. Извива се и отблъсква опита на Кал да й помогне.

-    Не ме докосвай, шсподарче - изглежда готова да хапе с оголени и блестящи зъби.

-    Господарче? - промърморва той под нос, сега също толкова объркан, колкото и момичето.

Над нея Шейд присвива очи, осъзнавайки.

-    Господарче. Върховни господари - Сребърните. Това е жаргон на гетата - обяснява той заради нас. - От кой град си? - пита я с тон, много по-мил от този на Кал. Това я заварва неподготвена и тя хвърля поглед към него с уплашено стрелкащи се черни очи. Но постоянно поглежда назад към мен, запленена от тънките усукващи се искри между пръстите ми.

-    Ню Таун - отвръща най-накрая. - Взеха ме от Ню Таун.

Сега е мой ред да се наведа, за да мога да я погледна истински. Изглежда като моя противоположност - издължена и слаба, докато аз съм ниска, сплетената й на плитки коса е в блестящ маслено черен цвят, докато моята избледнява от кафяво до отделни сиви нишки. По-млада е от мен; мога да го видя в лицето й. Може би на петнайсет или шестнайсет, но очите й говорят за умора, която не подобава на краткия й живот. Пръстите й са дълги и закривени, вероятно чупени от машини безброй пъти. Ако е от гетото Ню Таун, тя е техни, обречена да работи във фабриките и на монтажните конвейери на град, роден в дим. По врата й има татуировки, но нищо толкова прекалено като котвата на Кранс. Цифри, осъзнавам. НТ-

АРСМ-188907. Големи и солидни, пет сантиметра високи, обгръщащи наполовина гърлото й.

-    Не е красиво, а, Мълниеносно момиче? - подмята подигравателно тя, забелязала погледа ми. Презрение капе от думите й като отрова от змийски зъби. - Но ти не обичаш да се тормозиш с грозни неща.

Тонът й е рязък и се изкушавам да й покажа точно колко грозно мога да се държа. Вместо това се вслушвам отново в дворцовото си обучение и правя това, което толкова много хора правеха с мен. Ухилвам се в лицето й, смея се тихо. Тук аз държа картите и тя трябва да го разбере. Момичето придобива кисело изражение, подразнено от реакцията ми.

-    Това от някой Сребърен ли го взе? - настоява Кал, сочейки към пистолета. Неверието му е ясно доловимо. - Кой ти помогна?

-    Никой не е помагал. Би трябвало да знаеш това от личен опит - рязко отвръща тя. -Трябваше всичко да направя сама. Страж Айгри не ме видя да идвам.