Стъкленият меч

-    Камерън, ще ни кажеш как си избягала от онзи затвор. - Лейди Блонос щеше да се гордее със самообладанието ми. - Ще ни кажеш как изглежда, къде са килиите, къде са пазачите, къде държат Сребърните, новокръвните и всичко друго, което си спомнящ до последния проклет гвоздей. Ясно ли е?

Тя премята една от мношбройните си плитки през рамо. Това е единственото нещо, което може да помръдне, без да изпъва множеството си колани и ремъци.

-    В такъв случай аз какво печеля от това?

-    Невинност - поемам си тежко дъх. - Продължаваш да говориш, без да мислищ и оставяш всички онези затворници на съдбата им. - Думите на Джон се връщат плавно в ума ми, натрапчиво отекващо предупреждение. - Да умрат или да срещнат по-ужасна съдба. Спасявам те от вината на това. - Вина, която познавам твърде добре.

Усещам бавен натиск върху рамото си - Шейд. Обляга се на мен, дава ми да разбера, че е там. Брат по кръв и по оръжие, още някой, който да сподели победата и вината.

Но вместо да се съгласи, както би постъпил всеки разумен човек, Камерън изглежда още по-ядосана отпреди. Лицето й потъмнява, буреносен облак от емоции.

-    Не мога да повярвам, че имаш наглостта да кажеш това. Ти, която изостави толкова много хора, след като ги осъди на изпращане в окопите.

На Кал му идва до гуша. Стоварва юмрук върху страничната облегалка на креслото си. Ударът отеква глухо.

-    Това не беше нейна заповед...

-    Но беше по твоя вина. Твоя и на глупавата ти шайка окаяни червени парцали - тя хвърля гневен поглед към Фарли, пресича всякакъв рязък отговор, който може да последва. - Да излагаш на риск нашите семейства, нашия живот, докато бягаш и се криеш в гората. А сега се мислиш за някаква героиня, като хвърчиш наоколо да спасяваш всеки, когото смяташ за специален, който си заслужава ценното време на Мълниеносното момиче. Обзалагам се, че минавате право през гетата и бедните села. Бас държа, че дори не виждате какво сте ни

причинили. - Кръвта се надига заедно с гнева й, обагря бузите й в тъмна, зловеща руменина. Не мога да направя много повече, освен да се взирам. - Новокръвни, среброкръвни, червенокръвни, всичко е все същото, съвсем отначало. Някои, които са специални; някои, които са по-добри от останалите, и онези, които все така си нямат нищичко.

В корема ми се надига гадене, злокобна вълна на ужас:

-    Какво имаш предвид?

-    Разделение. Предпочитане на едните пред другите. Вие сте тръгнали да ловите хора като вас, за да ги предпазите, да ги обучите, да ги накарате да се бият във вашата война. Не защото искат, а защото вие имате нужда от тях. Какво ще кажете за онези деца, които отиват да се бият? Изобщо не ви е грижа за тях. Готови сте да ги замените за поредната ходеща, хленчеща машина за искри.

Светлините потрепват отново, по-бързо отпреди. Усещам всяко завъртане на двигателите на джета въпреки заслепяващата им скорост. Усещането е влудяващо.

-    Опитвам се да спася хората от Мейвън. Той смята да превърне новокръвните в оръжия, което ще завърши с още смърт, още кръв...

-    Правите точно каквото направиха те - тя посочва с вързаните си ръце към Кал. Те треперят от гняв. Познавам чувството и се опитвам да скрия тръпките на гняв в собствените си пръсти.

-    Мер - предупреждението на Кал не среща отклик, удавено от бумтящия ми пулс.

Камерън плюе отрова. Наслаждава се на това:

-    Преди цяла вечност, когато Сребърните били нещо ново. Когато били малобройни, преследвани от хората, които ги смятали за твърде различни.

Ръцете ми се вкопчват в ръба на седалката ми, за да се впият в нещо солидно. Овладей се. Сега джетът вие тънко и пронизително в ушите ми - тънък писък, който може да разцепва кости.

Друсваме се във въздуха и Гарет изскимтява, хваща се за крака.

-    Камерън, спри! - изкрегцява Фарли, ръцете й политат към коланите. Те щракват и се разкопчават в бърза последователност. - Ако ти не си затвориш плювалника, аз ще го направя!

Но Камерън има очи и гняв само за мен.

-    Виж докъде ни отведе този път - изръмжава тя, надвесва се напред колкото й позволяват ремъците. Преди да се усетя, вече съм на крака, нестабилна, докато джетът се поклаща. Едва я чувам над металическите пронизителни звуци, които подскачат из черепа ми. Ръцете й са се измъкнали от връзките, разкопчават коланите й със зашеметяваща прецизност. Тя скача, за да се изправи, озъбва се в лицето ми: - След сто години, смятано от днес, новокръвен крал ще седне на трона, който му построихте върху черепи на деца.

Нещо се разкъсва в мен. Това е бариерата между човешкото и животинското, между разума и лудостта. Внезапно съм забравила джета, височината и всички други, които разчитат на отслабващия ми контрол. Единствената ми мисъл е да образовам тази нагла хлапачка, да покажа точно кого и какво се опитваме да спасим. Когато юмрукът ми се сблъсква с челюстта й, очаквам да видя как по кожата й се разстилат искри и я свличат към пода.

Няма нищо освен натъртените ми кокалчета.