Стъкленият меч

-    Какво? - единствено уроците ми с лейди Блонос ме възпират да ахна открито. Войник от Династия Айгри. Династията на Очите. Всеки от тях може да вижда непосредственото бъдеще като по-маловажни версии на Джон. Почти невъзможно е някой Сребърен да ги нападне, без да разберат, а какво остава пък за Червено момиче. Невъзможно.

Тя само свива рамене:

-    Мислех, че се предполага Сребърните да са издръжливи и жилави, но тя не беше нищо. И беше по-добре да се бия, отколкото да чакам бездейно в килията си. Каквото и да са планирали.

Килия.

Отпускам се на пети, смазана от разбирането.

-    Избягала си от затвора Корос.

Очите й литват към моите, а долната й устна потръпва. Това е единственото свидетелство за страха, бълбукащ под привидната й ярост.

Ръката на Кал намира лакътя ми и ме задържа стабилно.

-    Как се казваш? - пита той, тонът му става по-кротък. Държи се с нея като с уплашено животно, а това я провокира като нищо друго.

Тя се изправя бързо със стиснати юмруци, при което вените изпъкват в ръце, белязани от дългогодишна работа във фабрика. Очите й се присвиват и за момент си помислям, че може да хукне. Вместо това тя забива крака в пръстта и гордо изправя гръбнак.

-    Казвам се Камерън Коул и ако не възразявате, ще си вървя по пътя.

По-висока е от мен, по-грациозна и елегантна от която и да е дворцова дама. Главата ми едва стига до брадичката й, когато се изправям в цял ръст, но искрицата страх още не я е напуснала. Тя знае точно коя и каква съм.

-    Камерън Коул - повтарям. В мислите ми нахлува списъкът на Джулиан, с него - името й и информацията за нея. А после - архивите от Харбьр Бей, по-подробни от откритията на Джулиан. Чувствам се почти като Ейда, когато избълвам обратно онова, което си спомням, думите ми са бързи и сигурни:

-    Родена на трети януари 305 г. в Ню Таун. Занятие: чиракуващ механик, наета на обучение от Отдела за сглобяване и ремонт, Сектор за дребна манифактура. Адрес: Отделение четирийсет и осем, Блок дванайсет, Жилищен сектор, Ню Таун. Кръвен тип: неприложим. Генна мутация: неизвестен щам. - Тя зяпва и изпуска едва чуто ахване. - Това звучи ли

вярно?

Може едва да кимне с глава в знак на съгласие. Шепотът й е още по-слаб:

-Да.

Шейд подсвирва под нос:

-    По дяволите, Джон - промърморва, клатейки глава. Кимвам му в знак на съгласие. Това, което ни изпрати да открием, изобщо не беше нещо, а някой.

-    Ти си новокръвна, Камерън. Точно като Шейд и мен. Червенокръвна със способности на Сребърна. Затова са те затворили под ключ в Корос и затова си успяла да избягаш Каквато и способност да имащ тя те е освободила, за да можеш да ни откриеш. - Пристъпвам към нея с намерението да прегърна новокръвната си сестра, но тя се стрелва далече от допира ми.

-    Не избягах, за да намеря теб - процежда.

Отправям й най-хубавата си усмивка, опитвам се да я накарам да се отпусне. След толкова много мисии за вербуване думите излизат с лекота. Знам точно какво да кажа и точно как ще реагира тя. Винаги е същото.

-    Не си длъжна да идващ разбира се, но ще умреш сама. Крал Мейвън ще те намери отново...

Още една стъпка назад, което ме шокира. Тя се усмихва подигравателно и поклаща глава:

-    Единственото място, където ще отида, са Задушливите земи и нито ти, нито мълнията ти можете да ме спрете.

-    Задушливите земи ли? - възкликвам озадачена.

До мен Кал полага всички усилия да бъде вежлив. Най-доброто му постижение не е кой знае какво.

-    Идиотгцина - изсъсква той. - В Задушливите земи има повече Сребърни, отколкото можеш да си представиш, всички до един - инструктирани да ви арестуват или убият на място. Ако имаш късмет, ще те върнат в затвора.

Едната страна на устата й се присвива:

-    В Задушливите земи моят брат близнак и пет хиляди други като него маршируват право към гроба си. Щяха и мен да вземат, ако не беше това нещо, каквото и да е то, което ме вкара в затвора. За вас може и да е в реда на нещата да изоставите своите, но за мен не е.

Дъхът й излиза трудно и рязко. Почти виждам как везните се накланят напред-назад в главата й, претеглят вариантите й. Лесна е за разчитане, мислите и емоциите й са изписани ясно във всяко присвиване на лицето й. Не трепвам, когато побягва, спринтирайки между дърветата. Не тръгваме след нея и чувствам как Шейд и Кал ме наблюдават в очакване какво да правят по-нататък.

Казах си, че ще дам избор на всички. Оставих Джон да си върви, макар че имахме нужда от него. Но нещо ми подсказва, че се нуждаем от Камерън още повече и че на младото момиче не може да се има доверие, не и за толкова значимо решение. Тя не знае колко е важна, независимо от способността си. Измъкнала се е някак от Корос и ще вкара нас обратно вътре.

-    Ерабвай я - прошепвам. Струва ми се нередно.

Шейд изчезва с мрачно кимване. Дълбоко навътре в гората Камерън изпищява.