Стъкленият меч

Дори Килорн вдига поглед, но не към Камерън. Погледът му се плъзва бавно покрай нея и ме намира, облегната на стената. И цялото ми облекчение се изпарява, заместено от тръпка на някаква емоция, която не мога да определя. Не страх, не гняв. Не, това е нещо друго. Копнеж. На играещата светлина на огъня, с бурята навън, мога да се престоря, че сме момче и момиче, сгушени под наколно жилище, търсещи убежище от виещия есенен вятър. Ако някой можеше да контролира протичането на времето и да ме върне в онези дни, щях да ги пазя ревниво, вместо да хленча за студа и глада. Сега съм също толкова премръзнала, също толкова гладна, но никое одеяло не може да ме стопли, никаква храна не може да ме засити. Повече нищо няма да бъде същото. Аз съм си виновна. А Килорн ме последва в този кошмар.

-    Тя говори ли? - изсумтява подигравателно Кранс, когато му омръзва да чака Камерън да отвори уста.

Фарли се изкисква:

-    Твърде много за моя вкус. Хайде, Коул, разкажи ни всичко, което си спомняш

Очаквам Камерън да се озъби отново, може би дори да ухапе Фарли по носа, но присъствието на публика успокоява гнева й. Разбира, че е номер, но въпреки това той сработва. Има твърде много изпълнени с надежда очи, твърде много хора, готови да си търсят белята. Не може да ги пренебрегне сега.

-    Отвъд Делфи е - въздиша тя. Очите й се замъгляват от болезнен спомен. - Някъде близо до Разлива - толкова близо, че почти може да се помирише радиацията.

Разливът образува северната граница на Норта, разделя ни естествено от Пиемонт и Сребърните владетели, които царуват там. Подобно на Нарси, Разливът е опустошена земя, толкова съсипана, че Сребърните не могат да си я върнат. Дори Алената гвардия не смее да отиде там, където радиацията не е измама, а хилядагодишният дим още витае.

-    Държаха ни изолирани - продължава Камерън. - По един във всяка килия, а мнозина нямаха достатъчно сили да правят каквото и да е друго, освен да лежат на наровете си. Нещо в мястото поболяваше другите.

-    Безмълвен камък - отговарям на незададения й въпрос, защото си спомням същото чувство твърде добре. Два пъти съм била в такава килия и на два пъти тя изсмука силите ми.

-    Нямаше много светлина, нямаше много храна - тя се размърдва на мястото си, присвила очи, за да не ги заслепят пламъците. - И не можехме да говорим много. Пазачите не обичаха да говорим и вечно патрулираха. Понякога идваха Пазители и отвеждаха хора. Някои бяха прекалено слаби да вървят и трябваше да ги влачат. Не мисля обаче, че килийният блок беше пълен. Видях много празни килии вътре - дъхът й пресеква. - Все повече с всеки проклет ден.

-    Опиши го, опиши структурата - казва Фарли. Смушква Харик и разбирам накъде се е насочила мисълта й.

-    Ние, новокръвните, взети от район Бийкън, бяхме в собствен блок. Беше голям квадрат с четири реда килии покрай стените. Имаше закрити пасажи, свързващи различните нива, ужасно преплетени, и магнитроните ги прибираха нощем. Същото беше с килиите, ако трябваше да ги отворят. Нямаше отърване от тия магнитрони - изругава тя и не я виня за гнева й. В затвора не е имало хора като Лукас Самос, не е имало любезни магнитрони като онзи, който загина заради мен в Арчън. - Нямаше прозорци, но в тавана имаше капандура. Малка, но достатъчна, за да ни позволява да зърнем слънцето за няколко минути.

-    Такава ли? - пита Харик и потрива ръце. Пред очите ни над лагерния огън се появява една от неговите илюзии, бавно въртящ се образ. Кутия, направена от бледи зелени линии. Когато очите ми се приспособяват към това, което виждам, осъзнавам, че е грубо, триизмерно очертание на затвора на Камерън.Тя се взира в него, очите й преминават с потрепване по всеки сантиметър от илюзията.

-    По-широко - промърморва и пръстите на Харик подскачат. Илюзията реагира. - Още два покрити пасажа. Четири порти на горното ниво, по една във всяка стена.

Харик прави каквото му казва, манипулира изображението, докато тя остава доволна. Той почти се усмихва. Това е лесно за него, проста игра като рисуването. Взираме се мълчаливо в грубата картина, всеки от нас се опитва да я разгадае и да измисли начин за влизане.

-    Яма - изпъшква Фара и обронва глава в ръцете си. Всъщност килийният блок изглежда точно като квадратна, стръмна дупка.

Ейда не е толкова мрачна и повече я интересува да разучи възможно най-шляма част от затвора.

-    Накъде водят портите?

С въздишка Камерън прегърбва рамене:

-    Още блокове. Понятие нямам общо колко. Минах през три поредни, преди да изляза.

Илюзията се променя, добавя блокове отстрани на този на Камерън. Усещам гледката като

юмручен удар в стомаха. Толкова много килии, толкова много порти. Толкова много места, където да се препънем и паднем. Но Камерън е избягала. Камерън, която няма тренинг и никаква идея на колко много е способна.