Стъкленият меч

Не очаквам думите на Килорн да имат особена тежест, но безкрайно греша. Останалите го гледат почтително и внимателно. Не е същият начин, по който гледат мен. Не, в очите им винаги има нюанс на страх. За тях аз съм генерал, водач, но Килорн е техен брат. Обичат го, както никога не биха могли да обичат Кал или дори мен. Слушат.

И просто ей така победата на Камерън е отмъкната.

-    Ще срутим онзи затвор до основи - изръмжава Никс и слага длан на рамото на Килорн. Хватката му е твърде силна, но Килорн не трепва. - Аз ще отида.

-    И аз.

-    И аз.

-    Аз също.

Гласовете отекват в главата ми. Повече, отколкото бих могла да се надявам, се пишат доброволци. Гарет, Никс, Ейда, експлозивната Кета, другият неуязвим разрушител Дармиън, Лори с нейните свръхизострени сетива, а Нани, разбира се, вече е обещала също да дойде. Тихите, Кранс, Фара, Флечър и майсторът на илюзии Харик се размърдват неспокойно по местата си.

-    Хубаво - пристъпвам отново напред, фиксирам всички с най-въздействащия поглед, който мога да докарам. - Ще имаме нужда от вас, останалите, тук, за да възпрете децата да не изгорят гората до основи. И да ги защитите, ако нещо се случи.

Нещо. Ново нападение, масирана атака, нещо, което би могло да се превърне в клане на онези, които положих толкова усилия да спася. Но да останат, е по-малко опасно, отколкото да отидат в Корос, и те изпускат въздишки на сдържано облекчение. Камерън ги гледа как се отпускат, лицето й е разкривено от завист. Би останала с тях, ако можеше, но тогава кой ще я обучава? Кой ще я научи как да контролира способностите си и да ги използва? Не и Кал и със сигурност не н аз. Цената не й харесва, но тя ще я плати.

Опитвам се да погледна другите доброволци поред, надявам се да видя решителност или съсредоточеност. Вместо това откривам страх, съмнение и най-лошото от всичко -съжаление. Вече дори преди още да сме започнали. Какво ли не бих дала сега за погубената Алена Гвардия на Фарли или дори за войниците езерняци на полковника. Те поне имаха някаква вяра в каузата си, ако не в самите себе си. Трябва да вярвам достатъчно за всички ни. Трябва да сложа отново маската си и да бъда Мълниеносното момиче, от което имат нужда. Мер може да почака.

Смътно се запитвам дали някога отново ще получа шанс да бъда Мер.

-    Ще имам нужда от теб, за да преговорим отново това - казва Кал, като посочва с жест между Камерън и въртящата се илюзия за затвора Корос. - Останалите, нахранете се хубаво и тренирайте възможно най-добре. Когато бурята утихне, искам да видя всички ви обратно в двора.

Другите се изпъват в стойка „мирно“, неспособни да не се подчинят. Както аз се научих да говоря като принцеса, Кал винаги е умеел да говори като генерал. Той командва. Това е нещото, в което го бива, това е предназначението му. А сега, когато има мисия, определена цел отвъд вербуването и криенето, всичко друго избледнява. Подобно на другите, оставям го да се заеме с прошепнатите си планове. Бронзовите му очи сияят на фона на слабата светлина на илюзията, сякаш тя го е омагьосала. Харик остава, покорно я поддържа жива.

Не следвам новокръвните по-навътре в Резката, до тунелите и дупките, където могат да тренират, без да се нараняват взаимно. Вместо това се изправям лице в лице с бурята и излизам навън, оставям студен порив от мразовит дъжд да ме връхлети челно. Топлината на Кал бързо е угасена, изоставена зад мен.

Аз съм Мълниеносното момиче.

Над мен облаците са тъмни, завихрени от бремето на дъжд и сняг. Една нимфа би ги намерила лесни за манипулиране, както и един Сребърен създател на бури. Когато бях Марийна, излъгах и казах, че майка ми е била създателка на бури от Династия Нол. Можела да влияе на климатичните условия, както аз мога да контролирам електричеството. А в Купата на костите призовах мълнии от небето, като разтърсвах пурпурния щит над мен, предпазвайки Кал и себе си от войниците на Мейвън, когато се приближиха. Това ме отслаби, но сега съм по-силна. Сега трябва да бъда по-силна.

Присвивам очи срещу дъжда, пренебрегвам жилещото докосване на всяка мразовита капка. Той се просмуква през дебелото ми зимно палто, смразява пръстите на ръцете и на краката ми. Но те не се вкочаняват. Чувствам всичко, което трябва - от пулсиращата мрежа под кожата ми до нещото отвъд облаците, което бие бавно като черно сърце. То се усилва колкото повече се фокусирам върху него, и сякаш кърви. Пръсти от статично електричество се извъртат от вихъра, който не виждам, докато се оплитат в ниските дъждовни облаци. Косъмчетата на тила ми се надигат, когато се оформя друга буря, пращяща от енергия. Буря от мълнии. Стискам юмрук, затягам хватката си върху онова, което съм създала, и се надявам да се разпространи.