Стъкленият меч

Всички спят много, дори Кал, който се грижи всеки да си почива възможно най-мнош след обучението. Макар че Килорн ми говори отново, влязъл обратно в „стадото“, Кал се отдръпва все повече и повече с всеки изминал час. Сякаш в главата му не е останало място за разговори. Корос вече го е впримчил. Събужда се преди мен, за да нахвърля още идеи, още списъци, дращи по всяко парче хартия, до което можем да се доберем. Ейда е най-шлемият му „актив“ и запаметява всичко толкова внимателно, че се боя да не би очите й да прошрят дупки в картите. Камерън винаги е наблизо. Въпреки заповедите на Кал тя изглежда все по-изтощена с всяка минута. Около очите й има тъмни кръгове и се обляга или сяда винаги, когато може. Но не се оплаква, поне не и пред другите.

Днес, последният ни ден преди нахлуването, тя е в особено противно настроение. Изкарва си го на тренировъчните си мишени. А именно на Лори и мен.

-    Достатъчно - изсъсква Лори през стиснати зъби. Пада на едно коляно, махва с ръка в посоката на Камерън. Тийнейджърката стиска юмрук, но след това го отпуска: способността й отслабва, отдръпва назад задушаващата завеса на заглушаването. - От теб се очаква да извадиш от строя усещанията ми, а не мен - добавя Лори, изправя се с усилие отново на крака. Макар че е от мразовития Кентоспорт - скалисто, полузабравено пристанищно градче, вече връхлетяно от сняг и морски бури, тя се загръща по-плътно с палтото си. Заглушаващата способност на Камерън не отнема само пренасяните чрез кръвта оръжия, а те изключва изцяло. Пулсът ти се забавя, очите ти потъмняват, температурата ти се понижава. Способността й разстройва нещо в костите ти.

-    Съжалявам - Камерън си е наумила да изрича възможно най-малко думи. Приятна промяна след бурните й речи. - От това няма полза.

Лори се тросва подобаващо в отговор:

-    Е, по-хубаво да станеш добра, и то бързо. Тръгваме довечера, Коул, и идваш не само за да се правиш на туристически гид.

Не е в стила ми да прекратявам кавги. Да ги подстрекавам - да, да ги гледам - определено, но да ги спирам? И въпреки това нямаме време да спорим.

-    Лори, достатъчно. Камерън, още веднъж - дворцовият глас на Марийна ми върши добра работа тук - и двете спират, за да слушат. - Блокирай усещането й. Направи я нормална. Контролирай същността й.

На бузата на Камерън потрепва мускулче, но тя не изразява гласно недоволството си. Въпреки всичките си оплаквания знае, че това е нещо, което трябва да направи. Ако не заради нас, тогава за самата себе си. Да се научи да контролира способността си, е най-доброто, което може да стори, и такава е сделката ни. Аз я обучавам, тя ни отвежда в Корос.

Лори не е толкова любезна.

-    Ти си следващата, Бароу - изръмжава ми тя. Акцентът й от далечния север е остър и груб точно като Лори и суровото място, от което е дошла. - Коул, ако пак направиш така, че да ми призлее, ще те изкормя, докато спиш.

По някакъв начин това успява да изкара едва доловима усмивка от Камерън.

-    Можеш да опиташ - отвръща тя, протегнала дългите си, криви пръсти. - Кажи ми, като го почувстваш.

Еледам и чакам някакъв знак. Но както и при Камерън, способностите на Лори са доста по-трудни за забелязване. Така наречената й сетивна способност означава, че при нея всяко усещане за звук, гледка, допир, мирис, вкус е невероятно усилено. Може да вижда далече като ястреб, да чува чупещи се клонки на цяла миля разстояние, дори да проследява диря като хрътка. Де да обичаше да ловува. Лори обаче е по-склонна да пази лагера, като наблюдава гората с великолепните си зрение и слух.

-    Спокойно - казвам наставнически аз. Челото на Камерън се набьрчва, докато се съсредоточава, и аз разбирам. Едно е да пуснеш способността си на воля, да срутиш стените на бента отвътре и просто да оставиш всичко да се излее. Това е по-лесно, отколкото да се сдържаш, да се обуздаваш, да бъдеш спокоен, твърд и овладян. - Тя е твоя, Камерън. Ти я владееш. Тя се подчинява на теб.

Нещо потрепва в очите й. Не обичайният й гняв. Гордост. Разбирам и това. За момичета като нас, които не са имали нищо, не са очаквали нищо, е опияняващо да знаем, че в собствената ни същност има нещо, над което никой друг не може да предяви права или да ни го отнеме.

От лявата ми страна Лори примигва и присвива очи:

-    Отива си - казва. - Едва чувам от другата страна на лагера.

Все още далече. Способността й още действа.

-    Още малко, Камерън.

Камерън се подчинява, махва рязко с другата си ръка. Пръстите й се присвиват в такт с това, което сигурно е пулсът й, оформяйки това, което чувства, в това, което иска да бъде.

-    Сега? - изсъсква и Лори накланя глава.

-    Какво? - обажда се тя, примижавайки по-силно. Едва може да вижда или чува.

-    Това е константата ти - без да мисля, се пресягам, опирам длани на раменете на Камерън. - Към това се стремиш. Скоро ще бъде толкова лесно като да щракнеш електрически ключ; твърде познато, за да го забравиш. Ще бъде моментално.

-    Скоро ли? - казва тя, като обръща глава. - Летим тази вечер.