Стъкленият меч

Той е в нашата стая, седнал върху преобърната щайга, с познат лист хартия, разстлан на коленете му. Това е гърбът на една от картите на полковника, сега покрит със старателно начертани линии. Карта на затвора Корос или поне такава част от него, каквато Камерън е успяла да си спомни. Очаквам да видя как ръбовете на листа пушат, но той ограничава огъня си до обгорената плитка яма в пода. Огънят хвърля танцуваща червена светлина, на която сигурно е трудно да се чете, но Кал присвива очи през нея. В ъгъла на стаята раницата ми си лежи недокосната, пълна със стряскащите бележки на Мейвън.

Бавно придърпвам друга щайга и се отпускам до него. Той сякаш не забелязва, но знам, че трябва да ме е видял. Нищо не убягва от войнишкия му усет. Когато рамото ми се блъсва в неговото, не вдига очи от картата, но ръката му се плъзва към крака ми и ме придърпва в топлината си. Той не разхлабва хватката си, а аз не го отблъсвам. Никога не мога да го направя наистина.

-    Сега пък какво има? - питам и облягам глава на рамото му. За да мога да виждам картата по-добре, казвам си.

-    Освен Мейвън, майка му, факта, че мразя заешко, и разположението на един адски затвор? Абсолютно нищо, благодаря, че попита.

Идва ми да се разсмея, но едва успявам да докарам една усмивка. Не е типично за него да се шегува, не и в такива моменти. Оставям подобни прояви на лош вкус на Килорн.

-    Камерън се справя по-добре, ако това помага с нещо.

-    Наистина ли? - гласът му отеква с вибриране в гърдите, пулсира в мен. - Затова ли си тук и вече не я обучаваш?

-    Тя трябва да се храни, Кал. Не е блок от Безмълвен камък.

Той изсъсква, все още взрян напрегнато в очертанията на Корос:

-    Не ми напомняй.

-    Той е в самите килии, Кал, не в останалата част от затвора - напомням му. Надявам се да ме чуе и да се вземе в ръце за достатъчно дълго, за да излезе от това странно настроение. -Няма да имаме проблеми, стига никой да не ни заключи вътре.

-    Кажи на Килорн - за мое огорчение той се засмива на собствената си шега: звучи много повече като ученик вместо като войника, от когото имаме нужда. Нещо повече - стисва по-здраво коляното ми. Недостатъчно, за да ме заболи, но достатъчно, за да покаже ясно какво си мисли.

-    Кал? - побутвам ръката му, пропъждам я като паяк. - Какво ти става?

Най-накрая той вдига рязко глава и ме поглежда. Все още се усмихва, но в очите му няма и помен от смях. Нещо мрачно се е спуснало над тях, превърнало го е в човек, когото не разпознавам изобщо. Дори в Купата на костите, преди родният му брат да го осъди на смърт, Кал не изглеждаше така. Беше уплашен, разстроен, окаяник вместо принц, но все още си беше Кал. Можех да се доверя на онзи изплашен човек. Но това? Това смеещо се момче с неспокойни ръце и безнадеждни очи? Кой е той?

-    Искаш ли списък? - отвръща и нещо в мен се прекършва. Удрям го силно със свита в юмрук ръка по рамото. Той е огромен, но не се съпротивлява на инерцията на удара ми и се оставя да го повали назад, заварвайки ме неподготвена. Падам заедно с него и се приземяваме на пръстения под. Главата му се блъсва с глух звук назад и Кал изпъшква от болка. Когато се опитва да стане, аз го бутам, задържам го решително под себе си.

-    Няма да станеш, докато не се овладееш.

За моя изненада той само свива рамене. Дори намига.

-    Не е кой знае какъв стимул.

-    Ъх - някога благородните дами на Норта щяха да припаднат, ако принц Тиберий им намигне. На мен само ми призлява и го удрям отново с юмрук, този път в стомаха. Кал поне има благоразумието да си държи устата затворена, а очите му, за щастие, примигват и се отварят. - Сега ми кажи какъв ти е проблемът.

Онова, което е започнало като усмивка, се разкривява в намръщена гримаса и той обляга глава назад. Челото му се сбьрчва. Оглежда замислено тавана. По-добре, отколкото да се държи като глупак.

-    Кал, с нас в Корос ще дойдат единайсет души. Единайсет.

Челюстта му се стяга. Знае какво имам предвид. Единайсет, които ще умрат, ако не се справим с това, и безброй други в Корос, ако ги оставим сами.

-    И аз съм изплашена - гласът ми потреперва по-силно, отколкото ми се иска. - Не искам да ги изоставя или да пострадат заради мен.

Отново ръката му намира крака ми. Но докосването му не е настойчиво, не е нахално. А само напомняне. Тук съм.

-    Но най-вече - дъхът ми пресеква, засяда върху остро късче истина - се страхувам за себе си. Страхувам се от резонатора, страхувам се да се почувствам отново по този начин. Страхувам се от това, което Елара ще направи, ако се добере до мен. Знам, че съм по-ценна от повечето, заради това, което направих, и това, което мога да направя. Името и лицето ми имат толкова голяма мощ колкото и мълнията ми, и това ме прави важна. Превръща ме в по-добра плячка. - Прави ме сама. - И ми е омразно да мисля по този начин, но все пак мисля.