Стъкленият меч

Това, което започна като срив на Кал, се е превърнало в мое рухване. В една тъмна нощ му разкрих всичките си тайни на един път, обвит в лятна жега. Аз бях момичето, което тогава се опита да му открадне парите. Сега зимата наближава застрашително, а аз съм момичето, което открадна живота му.

Най-ужасната част от признанията ми се задържа, блъска се в мозъка ми като птица в клетка. Удря ме в зъбите, умолява да бъде свободна.

-    Той ми липсва - прошепвам, неспособна да издържа на погледа на Кал. - Липсва ми човекът, за какъвто го смятах.

Ръката върху крака ми се свива в юмрук и от нея се излъчва топлина. Гняв. Чувствата на Кал са лесни за разчитане и това е приятен отдих след толкова време, прекарано в бърлога на дебнещи вълци.

-    И на мен ми липсва.

Рязко насочвам очи обратно към неговите, невъобразимо слисана.

-    Не знам кое ще ме улесни да го забравя. Да мисля, че невинаги е бил такъв, че майка му е отровила ума му. Или че просто се е родил чудовище.

-    Никой не се ражда чудовище. - Но ми се иска някои хора да бяха. Така щеше да е по-лесно да ги мразя, да ги убивам, да забравя мъртвите им лица. - Дори Мей вън.

Без да мисля, лягам със сърце, притиснато към неговото. Те бият в един и същ ритъм, отразяват като в огледало общите ни спомени за едно момче с бърз език и сини очи. Умен, забавен, състрадателен. Никога повече няма да видим това момче.

-    Трябва да го пуснем да си отиде - прошепвам до врата му. - Дори ако това означава да го убием.

-Ако е вКорос...

-    Аз мога да го направя, Кал. Ако ти не можеш.

Струва ми се, че той замълчава за цяла вечност, но едва ли е повече от минута. Въпреки това почти заспивам. Топлината му е по-подканваща дори от най-хубавото легло в който и да е дворец.

-    Ако той е в Корос, ще изгубя контрол - казва накрая. - Ще тръгна да го преследвам с всички сили и средства - и него, и Елара. Тя ще използва гнева ми и ще го насочи към теб. Ще ме накара да те убия, както ме накара да...

Пръстите ми намират устните му, възпират го да изрече думите. Те му причиняват толкова много болка. В този миг зървам мъж, тласкан единствено от желанието за мъст, и без сърце освен онова, което му разбих. Още едно чудовище, чакащо да приеме истинския си облик.

-    Няма да позволя това да се случи - казвам му, като отблъсквам най-дълбоките ни страхове.

Той не ми вярва. Виждам го в тъмнината на очите му. Празнотата - онази, която съзрях в Оушьн Хил, заплашва да се върне.

-    Няма да умрем, Кал. Стигнахме твърде далеч за това.

Смехът му е кух, болезнен. Отблъсва леко ръцете ми, но нито за миг не пуска китката ми.

-    Знаеш ли колко хора, които обичам, са мъртви?

Знам, че усеща силното туптене на пулса ми, и съм твърде близо, за да скрия колко ме боли за него. Той едва не се изсмива подигравателно на съчувствието ми.

-    Всичките - мъртви. Всичките - убити. От нея. - Кралица Елара. - Тя ги убива, а после ги заличава.

Някой друг би приел, че той говори за баща си или дори за брата, за какъвто смяташе

Мейвьн. Но аз знам по-добре.

-    Кориан - промърморвам, изричайки името на майка му. Сестрата на Джулиан. Пеещата кралица. Кал не я помни, но със сигурност може да скърби за нея.

-    Затова Оушьн Хил ми беше любим. Беше неин. Татко й го подари.

Примигвам, опитвам се да си спомня нещо отвъд кошмара, какъвто представляваше дворецът в Харбър Бей. Опитвам се да си спомня как изглеждаше, докато се борехме за живота си. Смътно, бавно си спомням цветовете, които преобладаваха вътре. Златисто. Жълто. Като стара хартия, като мантията на Джулиан. Цветът на Династия Джакос.

Именно затова той изглеждаше толкова тъжен, затова не можа да изгори знамената. Нейните знамена.

Не знам какво е чувството да бъдеш сирак. Винаги съм имала майка и баща. Истинска благословия е, че никога не разбрах, докато не ми бяха отнети. Струва ми се погрешно да тъгувам за тях и да ми липсват в този момент, след като знам, че са в безопасност, докато родителите на Кал са мъртви и вече ги няма. И сега, повече от всякога, мразя студа вътре в мен и егоистичния си страх да не бъда оставена сама. От двама ни Кал е по-самотен отколкото аз някога ще бъда.

Но не можем да останем в мислите и спомените си. Не можем да се задържим в този момент.

-    Разкажи ми за затвора - настоявам, за да наложа нова тема. Ще извадя Кал от унинието му, та дори това да ме убие.

От силата на въздишката му цялото му тяло се надига и разтърсва, но той е признателен за разсейването.

-    Яма. Крепост, защитена от изобретателен замисъл. Портите са на горното ниво - с килиите отдолу и покрити пасажи за магнитроните, свързващи всичко. С едно махване на китката ще се спуснем на четирийсет фута и ще се озовем на дъното на буре. Ще избият нас и всеки, когото пуснем да излезе.

-    А Сребърните затворници? Нали не мислищ че ще окажат особена съпротива?