Стъкленият меч

-    Не и след седмици в килии от Безмълвен камък. Ще бъдат пречка, но не голяма. И това ще направи бягството им бавно.

-    Ти... ще ги оставиш да се измъкнат?

Мълчанието му е достатъчен отговор.

-    Може да се нахвърлят върху нас там, долу, или да тръгнат да ни преследват по-късно.

-    Не съм политик, но мисля, че едно бягство от затвора ще създаде на брат ми немалко главоболия, особено ако избягалите затворници случайно се окажат негови политически противници.

Поклащам глава.

-    Не ти харесва ли?

-    Не ми се вярва.

-    Виж ти, каква изненада - казва той сухо. Един от пръстите му захваща врата ми, проследява белезите, които ми остави устройството, използвано от брат му. - Грубата сила няма да ти спечели тази битка, Мер. Колкото и много новокръвни да събереш. Сребърните все така те превъзхождат по численост и все още имат предимство.

Войникът се застъпва за различен вид битка. Каква ирония.

-    Надявам се, че знаеш какво правиш.

Той свива рамене под мен:

-    Политическите лабиринти не са точно силната ми страна - казва той. - Но ще се пробвам.

-    Дори ако това означава гражданска война?

Преди месеци Кал ми каза какво ще бъде бунтът. Война от двете страни, във всеки цвят на кръвта. Червени срещу Червени, Сребърни срещу Сребърни и всичко между тях. Каза ми, че няма да рискува бащиното си наследство за война като тази дори ако войната е справедлива. Отново се възцарява мълчание и Кал отказва да отговори. Предполагам, че вече не знае на чия страна е. Нито бунтовник, нито принц, несигурен в нищо освен в огъня в костите си.

-    Може и да сме малочислени, но това не означава непременно, че шансовете не са на наша страна - казвам. По-силни и от едните, и от другите. Това ми написа Джулиан, когато откри каква съм. Джулиан, когото е твърде възможно за моя огромна изненада да видя отново. -Новокръвните имат способности, които никой Сребърен не може да предвиди, дори ти.

-    Накъде биеш?

-    Влизаш в това, сякаш предвождаш войската си със способности, с които си наясно и с които си тренирал.

-И?

-    И бих искала да видя какво ще стане, когато някой пазач се опита да простреля Никс или магнитрон повали Гарет.

На Кал му отнема една секунда да осъзнае какво казвам. Никс е неуязвим, по-силен от каменокож. А Гарет, който може да манипулира гравитацията, няма скоро да падне никъде. Нямаме армия, но определено имаме войници със способности, с които Сребърните пазачи не знаят как да се борят. Когато му просветва, Кал ме хваща от двете страни на лицето, издърпва ме нагоре. Лепва ми решителна, огнена целувка, която е прекадено кратка за вкуса ми.

-    Ти си гений - промърморва той и скача на крака. - Върни се при Камерън, подготви всички - грабва в една ръка картата, почти полудял от напрежение. Същата крива усмивка се връща, но този път не ми е омразна. - Това може всъщност да проработи.

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Резката потрепва под мен и гледам със страхопочитание как домът ми от последните няколко месеца изчезва с едно-единствено помитащо движение на ръката на Харик. Хълмът остава, както и сечището, но всякаква следа от лагера ни е заличена като пясък от плосък камък. Не чуваме дори децата, които стояха там преди миг, махайки за довиждане, с гласове, отекващи в нощта. Фара ги заглушава всичките и заедно с Харик спуска защитна завеса около най-малките новокръвни. Никой досега не се е доближавал до откриването ни, но допълнителната защита ме успокоява повече, отколкото съм готова да призная. Повечето от другите надават победоносни викове, сякаш дори самият акт на замаскирането на Резката е повод за празнуване. За мое раздразнение Килорн предвожда ликуването, подсвирква силно. Но не го упреквам, не и сега, когато най-после отново си говорим. Вместо това се усмихвам насила с болезнено стиснати зъби. Това възпира думите, които ми се иска да можех да кажа: Пести си енергията.

Шейд е също толкова мълчалив, колкото и аз, и тръгва редом с мен. Не поглежда назад към вече пустото сечище, а се вторачва напред към тъмната, студена гора и задачата пред нас. Куцането му е почти изцяло изчезнало и той налага бързо темпо, което с радост следвам, дърпайки останалите заедно с нас. Пътят до въздушния джет не е дълъг. Опитвам се да попия в съзнанието си всяка секунда от него. Студеният нощен въздух хапе непокритото ми лице, но небето, за щастие, е ясно. Няма сняг, няма бури - все още. Защото със сигурност се задава буря независимо дали предизвикана от мен или от някого другиш. И нямам представа кой ще доживее да види зората.

Шейд промърморва нещо, което не чувам, слага едната си ръка на рамото ми. Два от пръстите му са изкривени, все още зарастващи от онзи път, когато прибрахме Нани от Канкорда. Един силнорък успя да се докопа до Шейд и смачка първите пръсти на лявата му ръка, преди той да успее да отскочи. Фарли го закърпи, разбира се, но гледката още ме кара да се присвивам. Напомня ми за Гиза, още един член на семейство Бароу, осакатен, за да плати за постъпките ми.