Стъкленият меч

Другите гледат с примесено с възторг внимание, удивени от вида на мнимия крал, но аз изпитвам единствено омраза и едва доловим спазъм на угризения. Добротата на Нани се просмуква през маскировката, извива устните на Мейвън в кротка усмивка, която разпознавам твърде добре. За един-единствен болезнен миг гледам момчето, за каквото го мислех, а не чудовището, каквото се оказа, че е.

-    Хубаво - изричам с усилие, с предрезгавял от вълнение глас. Изглежда, само Килорн забелязва и с усилие откъсва поглед от Нани. Едва доловимо поклащам глава към него, за да му предам да не се тревожи. Имаме по-важни неща, върху които да се съсредоточим.

-    Корос Еър, тук Първа флотилия - казва Кал в микрофона на радиостанцията. По време на други полети полагаше усилия да звучи отегчен, безразличен към задължителните обаждания в различните бази, но сега е олицетворение на деловитостта. В края на краищата преструваме се, че сме въздушният джет на самия крал, летателното средство, познато като Първа флотилия - джет, освободен от всякакви щателни проверки. А Кал знае от личен опит как трябва да звучи точно това обаждане: „Тронът се приближава“.

Няма сложен и заплетен идентифициращ сигнал, няма искане на разрешение за кацане. Нищо освен суров властен тон и всеки оператор от другия край трудно би успял да му откаже. Както и очакваме, гласът, който прозвучава в отговор, заеква.

-    По-получено, Първа флотилия - казва един мъж. Дълбокият му, стържещ глас с нищо не успява да скрие смущението му. - Извинете, но очаквахме Негово кралско Височество чак утре следобед?

Утре. Четвъртият ден, в който Джон каза, че ще умрем - и беше прав. Мейвън ще доведе със себе си армия от кралски гвардейци, от Пазители до смъртоносни воини като Птолемей и Еванджелин. Няма да можем да се мерим с тях.

Махвам с ръка зад себе си, за да повикам Нани, но тя вече е там. От близостта й в образа на Мейвън по кожата ми започват да боцкат иглички.

-    Кралят не спазва разписание освен своето собствено - казва тя в микрофона на радиостанцията с окъпани в сребриста руменина бузи. Тонът й не е достатъчно остър, но гласът няма как да бъде сбъркан. - И няма да се обяснявам пред някакъв си надут портиер.

Един трясък от другата страна може да идва единствено от оператора, паднал от стола си.

-    Да... да, разбира се, Ваше Височество.

Зад нас някой изсумтява в ръкава си. Вероятно Килорн.

Кал кимва на Нани, а после взема обратно микрофона. Виждам в него същата болка -онази, която чувствам твърде дълбоко.

-    Ще кацнем след десет минути. Подгответе Корос за пристигането на краля.

-    Ще се погрижа за това лич...

Но Кал изключва радиото, преди операторът да успее да довърши, и си позволява една-единствена облекчена усмивка. Отново другите ликуват, празнуват несъществуваща победа. Да, препятствието е преодоляно, но ще последват още много. Всичките са под нас, по сивозелените поля, които граничат с пустите земи на Разлива, криейки затвора, който може да се окаже гибелта ни.

Петно дневна светлина се процежда на хоризонта от изток, но небето над нас все още е в наситен син цвят, в който можем да се удавим, когато джетът „Блекрън“ каца на гладката писта на Корос. Това не е военна база, претъпкана с ескадрили от джетове и с хангари, но все пак е база на Сребърните и над всичко е надвиснало осезаемо усещане за опасност Нахлузвам пилотския шлем на главата си, скривам лицето си. Кал и другите следват примера ми, нахлузват собствените си гцтемове и спускат предпазителите за лица. За някой външен наблюдател сигурно изглеждаме плашещо. Изцяло в черно, маскирани, придружаващи младия, безмилостен крал до неговия затвор. Да се надяваме, че пазачите няма да ни обърнат особено внимание, по-заинтересовани от присъствието на краля, отколкото от това на спътниците му.

Вече не мога да седя и се измъквам от стола си колкото мога по-бързо. Предпазните колани увисват след мен, прозвънвайки. Правя каквото трябва - това, което ми се иска да не се налагаше да правя, и хващам Нани за ръката. Дори на допир е като Мейвън.

-    Гледай през хората, сякаш не ги забелязваш - казвам й с глас, заглушен от шлема. -Усмихвай се без любезност. Никакви дребни незначителни разговори, никакви вежливи приказки. Дръж се, сякаш имаш милион тайни и си единственият човек, който е достатъчно важен да ги знае всичките.

Тя кимва, приема всичко това напълно спокойно. В края на краищата и двамата с Кал сме я инструктирали как да се представя като Мейвън. Това е просто напомняне, последно хвърляне на поглед в учебника преди изпита.

-    Не съм глупак - отвръща тя студено и аз едва не я цапвам с юмрук в челюстта. Тя не е Мейвън, прозвънва в ума ми по-силно от камбана.

-    Мисля, че успя - казва Килорн, докато се изправя. Хваща ме за ръката над лакътя, отдръпва ме леко. - Мер насмалко не те уби.