Стъкленият меч

Докато Централата на сигурността в Харбьр Бей беше красива постройка, видение от камък и искрящо стъкло, Корос е сив и безнадежден като пустошта около него. Единствено входът, единична врата от черно желязо, вградена право в стената, нарушава монотонността на затвора. Няма панти, нито ключалка или дръжка на брава - вратата прилича на бездна, на зинала паст. Но усещам електричество, процеждащо се по ръбовете, идващо от малък квадратен панел, поставен до него. Превключвателят. Точно както каза Камерън. Самият ключ се полюшва от черна верижка на врата на Айрал, но той не посяга към него.

Има и камери, мънистени малки очи, насочени към вратата. Те не ме смущават ни най-малко. Повече се безпокоя за капитана от копринените хора и неговите войници, които са ни обкръжили и ни заставят да маршируваме напред.

-    Боя се, че не ви познавам, господин пилот, или останалите от вас, като стана въпрос -упорства капитанът, навеждайки се, за да може да плъзне поглед покрай Нани и да фиксира Кал с твърд като кремък поглед. - Бихте ли се идентифицирали?

Стисвам юмрук, за да попреча на пръстите си да се разтреперят. Кал не прави нищо подобно, а едва обръща глава: не иска дори да забележи присъствието на капитана от затвора.

-    „Господин пилот“ ме устройва напълно, капитан Айрал.

Айрал настръхва, както и се очаква.

-    Затворът Корос е под мое командване и моя закрила, господин пилот. Ако си мислите, че ще ви пусна вътре без...

-    Без какво, капитане? - всяка дума, излизаща от устата на Нани, реже като нож, врязва се в най-дълбоките кътчета на същността ми. Капитанът спира като закован и се облива в сребриста руменина, той преглъща един необмислен рязък отговор. - Според последните ми сведения Корос принадлежи на Норта. А на кого принадлежи Норта?

-    Аз само си върша работата, Ваше Височество - изпелтечва той, но битката вече е изгубена. Отново слага ръка на сърцето си, отдава чест. - Кралицата ми повери отбраната на този затвор и само искам да се подчиня на заповедите й, както и на Вашите.

Нани кимва:

-    Тогава ви заповядвам да отворите вратата.

Капитанът свежда глава и отстъпва. Един от войниците му, по-възрастна жена със строга, сребриста плитка и квадратна челюст, пристъпва напред и полага едната си ръка върху желязната врата. Не ми трябват черно-сребърните ивици на рамото й, за да знам, че е от Династия Самос. Желязото се раздвижва под нейното докосване на магнитрон, разцепва се на назъбени късове, които се отдръпват рязко и бързо. Връхлита ни полъх на студен въздух, миришещ слабо на влага и нещо кисело. Кръв. Но входната зала отвъд вратата е построена от строги, ослепително бели плочки, всяка - безупречна, без дори помен от петънце. Нани влиза първа, а ние я следваме.

До мен Камерън трепери и аз я побутвам леко. Бих й държала ръката, ако беше възможно. Мога само да си представя колко ли ужасно трябва да е това - по-скоро бих се разкъсала, отколкото да се върна в Арчън. И въпреки това тя се връща в собствения си затвор заради мен.

Входът е странно пуст. Няма снимки на Мейвън, няма знамена. Това място няма кого да впечатлява и не се нуждае от украса. Има само бръмчащи камери.

Войниците на капитан Айрал бързо заемат отново постовете си, застават от двете страни на всяка от четирите врати около нас. Онази отзад, черната, се затваря с оглушителното скърцане на метал, плъзгащ се по метал. Вратите отляво и отдясно са боядисани в сребърно и проблясват в суровата светлина на затвора. Онази напред, през която трябва да минем, е в отвратителен кървавочервен цвят.

Но Айрал спира като закован, посочва към една от сребърните врати:

-    Предполагам, че искате да видите Нейно Височество кралицата?

Много се радвам, че имаме шлемове, защото в противен случай капитанът щеше да види ужас върху всяко едно лице. Елара е тук. Стомахът ми се преобръща при мисълта да се изправя пред нея и едва не повръщам в шлема си. Дори Нани пребледнява, а гласът й засяда на гърлото въпреки всичките й старания. Усещам Килорн до гърба си, на сантиметри от мен. Той мълчи, но въпреки това чувам какво иска да ми каже. Бягай. Бягай. Бягай. Но бягането вече не е нещо, което мога да правя.

-    Нейно Височество е тук? - изрича с усилие Кал. За секунда се боя, че се е забравил. - Все още? - добавя като допълнение към една лъжа. Но въпреки това у капитана се заражда подозрение. Виждам го като експлозия в очите му.

Милата Нани се засмива на глас, насиленото й кискане е студено и дистанцирано.

-    Майка ми винаги е постъпвала, както й харесва, знаеш това - казва тя укорително на Кал. - Но съм тук по други дела, капитане. Не е нужно да я безпокоите.

Капитанът ни отправя любезна усмивка. Тя разтяга лицето му като злобна гримаса, разкривява фините му черти в грозно изражение.

-    Много добре, сър.