Стъкленият меч

Зад нея Лори ни наблюдава с широко отворени, немигащи очи. Знам какво би направил Кал. Неподчинение, така нарича това и то не може да бъде търпяно. Би трябвало да пришпоря Камерън по-силно, да я накарам да пробяга една обиколка около сечището, може би да разбера дали може да свали птица с натиска на способността си. Кал щеше ясно да й даде да разбере -тя не е шефът тук. Кал познава войниците, но това момиче не е някой от неговата войска. То няма да се преклони пред моята воля или пред неговата. Твърде дълго се е подчинявало на свирката, обявяваща края и началото на смяната, на разписанията, предавани през поколения от заробени фабрични работници. Вкусило е свободата и няма да се подчини на никоя заповед, която не иска да изпълни. И макар да протестира през всеки миг от времето си тук, остава. Въпреки способността си остава.

Няма да благодаря на Камерън за това, но ще я оставя да се нахрани. Тихо отстъпвам встрани.

-    Трийсет минути почивка, после се върни.

Очите й искрят от гняв и познатата гледка почти ме кара да се усмихна. Не мога да не й се възхитя. Един ден може дори да станем приятелки.

Тя не се съгласява, но и не спори и бавно се отдалечава от нашия кът в сечището. Другите в двора я гледат как си отива, очите им я проследяват, докато спори с Мълниеносното момиче, но изобщо не ме е грижа какво може да си мислят. Не съм техен капитан, не съм тяхна кралица. Не съм по-добра или по-лоша от когото и да било от тях и е време да започнат да ме виждат каквато съм. Още една новокръвна, още един боец, нищо повече.

-    Килорн е донесъл заешко - казва Лори, било то само за да наруши мълчанието. Подушва въздуха и облизва устни по начин, който би накарал лейди Блонос да запигци. - Доста сочно при това.

-    Върви тогава - промърморвам, махвам с ръка към огъня за готвене от другата страна на сечището. Тя няма нужда да й се повтаря.

-    Кал е в мрачно настроение, между другото - добавя, докато притичва покрай мен. - Или поне непрекъснато ругае и рита разни неща.

Един бърз поглед ми дава да разбера, че Кал не е отвън. За секунда съм изненадана, после си спомням. Лори чува почти всичко, ако спре, за да се заслуша.

-    Аз ще се погрижа за него - казвам й и тръгвам бързо. Тя се опитва да ме последва, после размисля и ме оставя да се втурна напред. Не си правя труда да крия безпокойството си - Кал не се ядосва бързо, а планирането го успокоява, дори го прави щастлив. Така че каквото и да го е разгневило, кара и мен да се тревожа далеч повече, отколкото би трябвало в навечерието на нахлуването ни.

Резката е почти празна, след като всички са излезли навън да тренират. Дори децата са отишли да гледат как по-шлемите се учат да ругаят, да стрелят и да контролират способностите си. Радвам се, че не се въртят около мен, не ме дърпат за ръцете и не ме тормозят с глупави въпроси за своя герой, принца изгнаник. Не съм така търпелива с децата, както Кал.

Докато завивам зад един ъгъл, едва не се блъсвам челно в брат си, идващ от посоката на спалните. Фарли го следва, хили се самодоволно, но усмивката изчезва в секундата, щом ме забелязва. О.

-    Мер - промърморва за поздрав. Не спира, а ме подминава с резки крачки.

Шейд се опитва да направи същото, но аз протягам ръка, за да го спра на място.

-    Мога ли да ти помогна с нещо? - пита той. Устните му потрепват, неуспешно се мъчат да удържат лукава, игрива усмивка.

Опитвам се да изглеждам, сякаш съм му сърдита, пък дори само от приличие.

-    Предполага се да тренираш.

-    Безпокоиш се, че не се упражнявам достатъчно ли? Уверявам те, Мер - казва той и намига, - упражняваме се и още как.

Има логика. Фарли и Шейд са неразделни от дълго време. Въпреки това ахвам гласно и го первам по ръката:

-    Шейд Бароу!

-    О, хайде, стига, всички знаят. Не съм аз виновен, че ти не се сети.

-    Можеше да ми кажеш - изпелтечвам, опитвам се да си намеря повод да го нахокам.

Той само свива рамене, все още ухилен:

-    Както ти ми разказваш всичко за Кал?

-    Това е... - Различно, иска ми се да кажа. Ние не се измъкваме тайно посред бял ден, дори не правим кой знае какво нощем. Но Шейд вдига ръка и ме възпира.

-    Ако ти е все едно, наистина не искам да знам - казва той. - А ако ме извиниш, мисля, че имам да тренирам, както ти така любезно изтъкна.

Той се оттегля с разперени навън длани като човек, който се отказва от битка. Оставям го да си върви, отпращам го с махване на ръка, докато самата аз се мъча да скрия усмивката си. Мъничка искрица щастие разцъфва в гърдите ми, чуждо и непознато чувство в толкова много дни на отчаяние. Пазя я, както бих пазила пламък на свещ опитвайки се да я съхраня жива и пламтяща. Но видът на Кал бързо я потушава.