Стъкленият меч

Първият гръмотевичен трясък е тих, почти само лек тътен. Следва слаба мълния, която пада в долината, мярва се за миг през мъглата от сняг и дъжд. Следващата е по-силна, разклоняваща се в пурпурно и бяло. Ахвам при гледката както от гордост, така и от изтощение. Усещам всяко изригване на мълния ярко в себе си, но то пресушава толкова могц, колкото задържа.

-    Нямаш цел.

Килорн се е облегнал на входа към Резката, внимава да се опази колкото може по-сух под стряхата на един покрив. Далече от огъня изглежда по-суров и по-слаб от всякога, макар че се храни по-добре, отколкото в Подпорите. Дългите ловни експедиции и постоянният гняв са взели своето.

-    Предполагам, че така е най-добре, ако държиш да се упражняваш с това толкова близо до вкъщи - добавя, като посочва към долината. В далечината един висок бор дими. - Но ако планираш да се подобряваш, направи услуга на всички ни и иди да се поразходиш.

-    Да не би вече да ми говориш? - изпухгявам насмешливо, като се опитвам да скрия колко съм останала без дъх. Примижавам, гледам гневно към димящото дърво. Слаба мълния пада на сто метра разстояние доста отвъд мястото, към което се целя.

Преди година Килорн щеше да се присмее на усилията ми и да ме дразни, докато отвърна на удара. Но умът му е съзрял като тялото му. Детинското му поведение изчезва. Някога това поведение ми беше омразно. Сега скърбя за него.

Той вдига качулката на пуловера си, скрива зле подстриганата си коса. Отказа да позволи на Фарли да му направи същата къса подстрижка като нейната, затова Никс реши да се пробва и остави Килорн с неравна завеса от златистокафяви къдрици.

-    Ще ми позволиш ли да отида в Корос? - пита най-накрая.

-    Ти се писа доброволец.

Широката усмивка, която разделя лицето му, е бяла като снега, който се сипе около нас. Ще ми се да не искаше това толкова силно. Ще ми се да ме послуша и да остане тук. Но Кал казва, че Килорн ми има доверие да вземам сама решенията си. Така че трябва да му позволя сам да взима своите.

-    Благодаря ти, че се застъпи за мен там, вътре - продължавам. Наистина мисля всяка дума.

Той накланя глава, рязко отмята косата от очите си. Чопли пръстената стена зад гърба си и

се насилва да свие незаинтересовано рамене.

-    Мислиш си, че си се научила как да убеждаваш хората след всички онези уроци със Сребърните. Но в такъв случай си доста глупава.

Смехът ни се слива - звук, който разпознавам от отминалите дни. В този момент сме различни от тези, които сме сега, но същите, каквито сме били винаги.

Не сме разговаряли от седмици и не съм осъзнавала колко много ми е липсвал. За момент обмислям да изрека всичко наведнъж, но се преборвам с болезнения порив. Боли ме да се сдържам, да не му кажа за бележките на Мейвън или за мъртвите лица, които виждам всяка нощ или как кошмарите на Кал го държат буден. Искам да му кажа всичко. Той познава Мер така, както никой друг не я познава, както аз познавам рибаря Килорн. Но онези хора ги няма вече. Онези хора трябва да са си отишли. Те не могат да оцелеят в свят като този. Трябва да бъда друг човек - някой, който не разчита на нищо освен на собствената си сила. Той прави така, че е твърде лесно да се вмъкна обратно в образа на Мер и да забравя тази, която трябва да бъда.

Мълчанието се проточва, меко като облачетата от дъха ни в студения въздух.

-    Ако загинещ ще те убия.

Той се усмихва печално:

-    Подобно.

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Странно, в следващите три дни успявам да спя повече, отколкото от седмици насам.

Тежките учения в двора в съчетание с продължителни съвещания за планиране изтощават всички ни. Пътуванията ни с цел набиране на нови попълнения спират изцяло. Не ми липсват. Всяка една мисия беше ахване или от облекчение, или от ужас, а и двете неща ме съсипваха. Твърде много тела по бесилките, твърде много деца, избиращи да изоставят майките си, твърде много, откъснати от живота, който са познавали. За добро или зло, аз причиних това на всички тях. Но сега, когато джетът е приземен и прекарвам времето си, задълбочено разглеждайки карти и планове на сгради, изпитвам друг вид срам. Изоставих онези, които са още някъде там, точно както Камерън каза, че съм изоставила децата от Малкия легион. Още колко бебета и деца ще умрат?

Но аз съм само един човек, едно малко момиче, което вече не може да се усмихва. Крия го от останалите зад маската си от мълнии. Но то остава - трескаво, с широко отворени очи, уплашено. Отблъсквам го във всеки буден миг, но то все така ме преследва. Никога не си тръгва.