Стъкленият меч

Без да мисля, я заставям да погледне обратно към Лори, пръстите ми побутват челюстта й.

-    Забрави за това. Виж колко дълго можеш да удържиш, без да я нараниш.

-    Напълно сляпа! - изкрегцява Лори с твърде силен глас. Също и напълно глуха, мисля си.

-    Каквото и да правиш, се получава - казвам на Камерън. - Не е нужно да казваш какво е, но просто знай, че това е „спусъкът“ ти. - Преди месеци Джулиан ми каза същото - да открия задействащия механизъм, който освободи искрите ми в Спираловидната градина. Сега знам, че отпускането е, което ми дава сила, и изглежда, че Камерън е открила това, което задейства нейната, каквото и да е то. - Запомни какво е чувството.

Въпреки студа една мънистена капчица пот се търкулва надолу по врата на Камерън и изчезва в яката й. Тя стиска зъби, челюстта й се стяга, за да възпре едно раздразнено сумтене.

-    Ще става по-лесно - продължавам и отново отпускам ръце на раменете й. Усещам мускулите й напрегнати под пръстите си, жилести и изопнати като твърде силно опънати струни. Макар че способността й хвърля в безпорядък сетивата на Лори, тя отслабва и Камерън. Само да имахме повече време. Още една седмица или дори още един ден.

Поне не е нужно Камерън да се сдържа, щом стигнем до Корос. Вътре в затвора искам тя да причини колкото може повече болка. Със сприхавия й нрав и миналото й в килиите заглушаването на пазачите не би трябвало да е твърде трудно и тя ще ни проправи чист път през камък и плът. Но какво ще стане, когато на пътя й се изпречи не който трябва? Някой новокръвен, когото не рапознава? Кал? Аз? Способността й може да е най-мощната, която съм виждала или усещала, и определено не искам отново да бъда нейна жертва. Дори само при мисълта по кожата ми полазват тръпки. Дълбоко в костите ми искрите ми реагират, избухват в нервите ми. Налага се да ги отблъсна, като използвам собствените си уроци, за да удържа мълнията спокойна и далечна. Макар че тя се подчинява, затихва до приглушеното жужене, което вече почти не долавям, искрите се извиват от мощ. Въпреки постоянното ми безпокойство и стрес способността ми, изглежда, се е усилила. По-мощна е отпреди, силна и жива. Поне някаква част от мен е жива, помислям си. Защото под мълнията се спотайва друг елемент.

Студът никога не си отива. Никога не свършва и го усещам по-ужасен от всеки товар. Студът е кух и разяжда вътрешностите ми. Разпростира се като гниене, като болест и се боя, че един ден ще ме остави празна - черупка на Мълниеносното момиче, дишащия труп на Мер Бароу.

В слепотата си очите на Лори се въртят, търсят напразно през одеялото от мрак на Камерън.

-    Започвам да го чувствам отново - казва тя високо. Съскането на думите й издава болката й. Макар да е корава като солените скали, на които е израсла, дори Лори не може да издържи мълчаливо срешу оръжията на Камерън. - Става по-лошо.

-    Освободи.

След доста по-дълго време, отколкото ми харесва, ръцете на Камерън се смъкват, а тялото й се отпуска. Тя сякаш се смалява, а Лори отново пада на едно коляно. Ръцете й масажират слепоочията и тя мига бързо, оставя усещанията си да се върнат.

-    Оу - промърморва и хвърля крива усмивка към Камерън.

Но момичето техни не се усмихва в отговор. Обръща се рязко на пета с плитки, полюшващи се при движението, докато застава изцяло с лице към мен. Или би трябвало да кажа, застава с лице към челото ми. Виждам в нея гняв от познатия вид. Ще й послужи добре тази вечер.

-Да?

-    Приключих за деня - процежда тя, зъбите й са ослепително бели.

Не успявам да се сдържа и скръствам ръце, изправям гръб възможно най-мнош. Чувствам се до голяма степен като лейди Блонос, когато я поглеждам гневно.

-    Свършваш след два часа, Камерън, а ще ти се иска да са повече. Имаме нужда от всяка секунда...

-    Казах, че съм приключила - повтаря тя. За петнайсетгодишно момиче може да бъде обезоръжаващо сурова. Мускулите на дългата й шия блестят от пот и диша с усилие. Но се преборва с порива да се задъха, опитва се да се изправи срешу мен при равни условия. Опитва се да изглежда, сякаш ми е равна. - Уморена съм, гладна съм и всеки момент ще бъда принудена да вляза в битка, в която не искам да се бия, отново. И проклета да съм, ако умра с празен стомах.