Стоик

След като излезе от кабинета, Каупъруд се замисли не толкова за собственото си състояние, а за съдбата на тези, с които е бил свързан през живота си: Ейлийн, Беренис, Сипънс, сина си, Франк Каупъруд-младши, първата си жена Лилиан, Ана (сега мисис Уийлър) и тяхната дъщеря Лилиан Ана, която не бе виждал от години, но бе обезпечил за много време напред. Имаше и други хора, на които се чувствуваше задължен.

По пътя към Прайърс Коув същия ден той непрекъснато мислеше как да сложи в ред всичките си неща. Първо трябваше да направи завещанието си, въпреки че специалистите могат и да грешат. Да обезпечи всички, които са му били близки. После трябваше да се погрижи за скъпоценната си художествена галерия, която щеше да бъде открита за широката публика. И толкова много му се искаше да построи болница в Ню Йорк. Щеше да се опита да направи нещо и по този въпрос. След като реши какво се полага на всички наследници и на другите, които смяташе да облагодетелства, останаха достатъчно средства за една болница, където да се лекуват бедни хора, които няма къде другаде да отидат.

Освен това трябваше да се погрижи и за гробницата, която щеше да издигне за себе си и за Ейлийн. Щеше да се посъветвах архитект и да го накара да направи проект за красив и достоен мавзолей. Така ще компенсира на Ейлийн поне отчасти дългогодишното пренебрежение.

А Беренис? Очевидно не можеше да я спомене открито в завещанието си. Не искаше да я подлага на въпросите на любопитните журналисти и на хорската завист. Щеше да уреди нещата по друг начин. Вече й бе открил сметка в банката, а сега смяташе да превърне в налични пари част от своите облигации и акции от различни корпорации и да й прехвърли сумите. Така щеше да я обезпечи за дълги години напред.

Файтонът вече бе пристигнал в Прайърс Коув и тревожните му мисли бяха прекъснати от появата на Беренис, засмяна и нетърпелива да чуе какво са казали лекарите. Но Каупъруд остана верен на своя независим, стоически нрав и я заблуди:

— Нищо сериозно, скъпа — каза той. — Леко възпаление на пикочния мехур, вероятно от преяждане. Докторът ми написа рецепта и ме посъветва да не се преуморявам.

— Знаех си аз! Откога ти разправям. Трябва да почиваш повече, Франк, и да не работиш като вол.

Но Каупъруд бързо успя да смени темата.

— Щом работя като вол — каза той, — дали ми се полагат няколко пържени гълъбчета и от онова специално вино, за което говореше сутринта?

— О, ти си непоправим! Фени сега ще сложи масата. Ще обядваме на терасата.

Той я хвана за ръка с думите:

— Виждаш ли, бог пази честните и трудолюбивите…

Весели, хванати за ръка, те влязоха в къщата.

ГЛАВА LX

Макар уж да се наслаждаваше на обяда с Беренис, Каупъруд не спираше да мисли за едно и също. Разсъжденията му се въртяха в кръг, в който се включваха, от една страна, търговските и финансовите му дела, а от друга — хората, мъже и жени, които му бяха помагали за осъществяването на проекта му — строежа на голямата железопътна мрежа. Мъжете му бяха опора в бизнеса, жените го бяха развличали и отморявали. И всички те му бяха подарили едни колоритни тридесет години. И сега, макар да не вярваше особено на лекарската диагноза — може би болестта му нямаше да е фатална, — все пак знаеше, че краят му не е чак толкова далеч. И като се радваше на този прекрасен миг с Беренис тук, край Темза, и на тази мека ливада, която се простираше пред тях, усещаше остро преходната красота на живота и неговата мимолетност. Защото той го бе преживял пълноценно и драматично. Какви паметни години! И едва сега, когато всеки миг можеше да се лиши от всичко, изпълващо дните му, от всичко, което му се струваше неотменна част от него самия, Каупъруд усещаше истинската ценност на живота и неговите радости. Беренис — колко умна, млада и весела бе тя! Ако всичко минеше благополучно, тя щеше да остане с него дълги години. Тъкмо за същото си мислеше и момичето сега, пълно с надежди и желание да му бъде полезно. И за пръв път мисълта за преходността на живота наруши обичайната му невъзмутимост. Той усети особено остро поезията на тези мигове, тяхната мимолетност, която носи със себе си мъка и само мъка.

Но нищо в поведението му не издаваше тези тежки размисли, защото Каупъруд вече бе решил, че трябва да се преструва, да играе. Щеше да продължи да си върши работата както преди до часа, когато се сбъднат предсказанията на лекарите, ако изобщо се сбъднеха. Затова на другата сутрин той пое към кантората си както обикновено и се зае с текущите си задачи със същото спокойствие и точност, с които винаги взимаше решенията и разработваше плановете си. Само че сега знаеше, че трябва да задвижи всички необходими механизми, за да може в случай на внезапна смърт ни едно от желанията му да не остане неизпълнено.