Стоик

Тя му се усмихна, но нищо не отговори, а той се замисли отново за този удивителен кът, в който бе попаднал. Колко различен бе северът от целия останал свят, колко чуждо му бе всичко, свързано с промишлеността, с банките, как човек с характер и стремежи като него е излишен тук. Огромният океан даваше риба на местните жители и ги изхранваше, пак в него те намираха работа, за да могат след това да си построят сносни домове и да преживеят спокойно старините си. И все пак му се струваше, че тези хора получават от живота повече, отколкото той — те имаха тази чиста и красива природа, прости удобства и прелестни нрави и обичаи. Нима той можеше да се похвали е нещо подобно? Той или хилядите като него, които така ненаситно трупат пари? А ето вече остарява, най-хубавите му години вече са отминали. Какво ли го чака? Някое ново метро? Нова картинна галерия? Скандали и злостни нападки във вестниците?

Вярно, почина си по време на това пътуване. Но сега с всеки изминал час се връщаше към едно съществуване, което далеч не бе мирно. И ако продължи така, го чакат само нови разпри, адвокати, вестникарски клевети и раздори в къщи. Каупъруд се усмихна иронично на собствените си разсъждения. Няма какво да му мисли толкова. Ще приема нещата такива, каквито са, и ще гледа да се възползва от тях. В края на краищата светът му бе дал много повече, отколкото на другите, и той не трябваше да бъде неблагодарен. Напротив, дори беше благодарен.

Няколко дни по-късно, като се прибираха през Осло, той предложи на Беренис да не рискуват. По-добре тя да слезе от яхтата и да се върне с параход до Ливърпул, а оттам до Прайърс Коув е съвсем близо. Зарадва се, че Беренис така спокойно и делово се съгласи, макар че много добре знаеше как тя мрази всички обстоятелства, които неизбежно ги разделят.

ГЛАВА LVIII

След почивката в Норвегия Каупъруд се чувстваше отлично и умираше от нетърпение да се залови отново за работа, за да може до януари 1905 година да постигне набелязаната цел: компанията му да натрупа капитал от сто осемдесет и пет милиона долара, да прокара сто и четиридесет мили релси и да електрифицира цялата мрежа. И той бе така въодушевен от желанието си да завърши своето дело и да покаже на целия свят колко важно е то, че почти не си позволи почивка нито в Прайърс Коув, нито където и да било другаде.

И така следващите няколко месеца бяха пълни със съвещания с директорите, със заинтересовани и влиятелни акционери, с разрешаване на всякакви технически проблеми, както и с частни, неофициални преговори с лорд Стейн и Елвърсън Джонсън, които се водеха главно вечер. Освен това се наложи Каупъруд да отиде до Виена, за да пробва някакъв електромотор, изобретен от един човек на име Ганц, който твърдеше, че с него щял да намали значително разходите при експлоатацията на метрото. Каупъруд видя как работи моторът, убеди се в неговата рентабилност и веднага извика с телеграма неколцина свои инженери да дойдат във Виена, за да проверят неговото заключение.

На връщане за Лондон отседна в хотел „Риц“ в Париж. Първата вечер срещна във фоайето един свой стар колега — Майкъл Шанли, който навремето бе работил в чикагската му фирма. Шанли предложи да отидат на концерт в Парижката опера. Тогава много бе нашумяло името на един поляк на име Шопен. Щяха да изпълняват негови произведения. Каупъруд само смътно си спомняше, че е чувал някъде това име, а Шанли — още по-малко, но все пак отидоха. Музиката обаче очарова Каупъруд. Той прочете в програмата, че Шопен е погребан на „Пер Лашез“, и предложи да посетят на другия ден прочутото гробище.

И така сутринта те се отправиха към „Пер Лашез“, Там си наеха водач на английски, който им разказа какво ли не, докато се разхождаха между кипарисите от двете страни на гробищните алеи. Така те узнаха, че тук, под този обелиск, лежи Сара Бернар, която навремето в Чикаго така бе обаяла Каупъруд с дивния си глас. Малко по-нататък бе гробът на Балзак, за чиито произведения той знаеше само едно — че били велики. Спираше се тук и там, разглеждаше и разбираше, че твърде много се е занимавал с бизнес и не му е оставало време да се запознае с произведенията на мнозина велики люде. Минаха край гробовете на Бизе, Дьо Мюсе, Молиер и най-сетне стигнаха до мястото, където Шопен бе намерил вечен покой. На гроба имаше букети от рози и лилии, вързани с панделки.

— Гледай ти! — възкликна Шанли. — Вярно е, че е велик музикант, но е умрял преди половин век. А гробът му е обсипан с цветя. По дяволите, много добре знам, че никой не би го сторил за мен!

Каупъруд също се замисли дали и неговият гроб ще бъде покриван с цветя дори до една година след смъртта му. Но вместо да се натъжи, той по-скоро се разведри: колкото и да се блъска човек, гробовете на малцина са обсипвани с цветя след толкова много години.