Стоик

— Много мило от твоя страна, Франк, ала днес не мога. Трябва да ти намеря някои лекарства в Лондон. Но до единадесет ще се върна и тогава вече ще мога да остана при вас поне дотогава, докато не оздравееш, ако не и да поумнееш. А сега никакво шампанско, изобщо никакъв алкохол поне за известно време и никакво ядене освен кремсупи и мътеница, много мътеница.

В тези момент влезе Беренис и Каупъруд ги запозна. След като й подаде ръка, Джеймс се обърна към него:

— Как може да боледуваш при този лея от всички болести, който да се грижи за теб? Да знаете, че в такъв случай утре ще подраня.

След това с професионален тон обясни на Беренис, че тогава ще му трябват гореща вода, кърпи и жарава от горящата камина, която е забелязал в съседната стая.

— Гледай ти, аз бия път от Ню Йорк да го лекувам, а неговият лек си бил тук — каза й той засмян и добави: — Смешна работа.

Като видя колко е мъдър и весел, Беренис го хареса веднага и си помисли как Каупъруд неизбежно привлича все такива силни и интересни хора.

След като си поговори още малко с Каупъруд, той замина за Лондон, но преди това успя да му внуши, че такъв огромен проект като неговия е жива болест.

— Всички тези проблеми с метрото те измъчват, Франк — каза му лекарят сериозно. — Мозъкът е мислещ, съзидателен и управляващ орган, който може да ти причини не по-малко страдания, отколкото която и да е фатална болест. А притеснението също е такава болест и аз мисля, че ти сега си болен тъкмо от нея. Моята задача е да те убедя в това, за да разбереш, че животът ти е далеч по-ценен от десет метрополитен на. Ако продължаваш да поставяш работата си на първо място, всеки фелдшер ще ти каже, че на тази възраст може и да умреш. Така че сега задачата ми е да те отвлека от мисълта за метрото, за да си починеш истински.

— Ще се постарая с всички сили — каза Каупъруд. — Но не е толкова лесно да се отърва от това бреме. От мен зависят интересите на стотици хора, които са ми се доверили, да не говорим за милионите лондончани, които до ден днешен могат да пътуват само до съседните квартали. А когато се осъществи моят проект, ще пресичат цял Лондон за някакви си два пенса и най-сетне ще опознаят родния си град.

— Едно си знаеш, Франк! А какво ще правят тези твои лондончани, ако вземеш, че умреш?

— Нищо няма да правят, ако преди това успея да задвижа нещата. Да, Джеф, боя се, че наистина работата за мен е най-важна. Но знаеш ли, този проект е така огромен, че вече не зависи от един човек, нито дори от мен, макар че аз имам още доста работа по него, стига да съм жив.

ГЛАВА LXIII

Доктор Джеймс бе доста загрижен за болестта на Каупъруд и от това, че тежката работа руши здравето му. И макар лондонските лекари да предсказваха бърз и фатален изход от болестта на Брайт, той знаеше случаи, когато болните изкарват дълги години. Но състоянието на Каупъруд бе тежко — това разширение на стомаха, тези остри болки, които го нападаха периодично. А като се прибавят и вечните неприятности в работата, опасността ставаше твърде голяма. На всичкото отгоре Каупъруд се безпокоеше много за миналото си — за първата си жена, сина си, Ейлийн и разни други връзки, за които вестниците не пропускаха да пишат.

Какво да направи той, Джеймс, за този човек, който му бе така скъп? Кой лек, а не лекарство щеше да го възстанови, макар и за определено време! Мозъкът! Мозъкът! На него ако можеше да въздейства така, както въздействаше на тялото! Само тогава можеше да го спаси! Изведнъж го осени чудесна идея — ще укрепи силите на Каупъруд дотолкова, че той да се съгласи на пътуване в чужбина. Промяната на обстановката не само щеше да го разведри, но и да предизвика сензация в Англия и Америка. Всички щяха да си кажат: „Но този човек изобщо не е болен! Щом може да пътува и да се забавлява!“ А това сигурно щеше да ободри Каупъруд, да се отрази благоприятно на разстроените му нерви и да го убеди, че е добре или поне има подобрение.

За свое собствено учудване, докато избираше маршрута на пътуването, докторът на няколко пъти се спира на Ривиерата и Моите Карло, големия център за хазарт. Щеше да е много добре пресата да отрази присъствието на Каупъруд тъкмо там, край рулетките, сред величествени херцози и азиатски принцеси! Този ход щеше да укрепи в съзнанието на хората позициите му като финансист. Хиляда към едно, че щеше да ги укрепи!

На другия ден, след като се върна в Прайърс Коув и прегледа основно Каупъруд, докторът направи своето предложение:

— Франк — започна той, — смятам, че след около три седмици ще си достатъчно добре, за да заминеш на някое приятно пътешествие. Затова ти предписвам следното — да се махнеш за известно време оттук, като заминеш в чужбина с мен.

— В чужбина ли? — запита Каупъруд удивен.

— Да, и знаеш ли защо? Защото вестниците веднага ще гръмнат, че си в състояние да пътуваш. Нали това искаш.

— Точно така! — отвърна Каупъруд. — Къде заминаваме?

— Ами… Париж, да речем. А може би Карлсбад, най-отвратителните минерални бани, но пък са изключително полезни за здравето ти.

— Боже господи! А после?