— Тази блестяща идея хрумна на Джеймс. Той не само ме накара да заминем, за да предотвратим подозренията и мълвата, но и ме излекува пътьом — каза Каупъруд.
Сега той имаше още една задача — да обсъди проекта за гробница с Рексфорд Линуд, един от тримата американски архитекти, препоръчани от Джеймисън. Неотдавна той бе спечелил конкурс за най-добра гробница и надгробна статуя на един губернатор от южните щати, починал наскоро. На едната страна бе изобразена колибата, където покойният се е родил и която бе разположена под огромен, покрит с мъх дъб, а пред кея се издигаше статуята на коня, който той е яздил по време на Гражданската война. Когато Каупъруд видя макета, остана поразен от патоса и простотата на замисъла.
Седнал срещу Линуд от другата страна на масивното бюро, той изучаваше с възхита класическите черти на лицето му, дълбоко поставените очи и високата ъгловата фигура. Този човек веднага му бе харесал.
Каупъруд му обясни какво иска — гробница в стила на гръцко-римската архитектура, но не в класически вид. Добре би било да се добавят някои нови, оригинални детайли. Желателно е да е голяма — винаги е обичал простор — и съградена от качествен тъмносив гранит. На една от стените да има тесен прозорец и място за два саркофага. Вратите на гробницата да са тежки и от бронз. Линуд одобри неговата идея и явно остана много доволен, че ще осъществи такъв проект. Докато Каупъруд му обясняваше, той нахвърли няколко скици, които бяха веднага одобрени. Уговориха се за условията на договора. Линуд трябваше незабавно да пристъпи към изпълнението му. Докато събираше скиците и ги прибираше в чантата си, Линуд спря за миг и погледна Каупъруд.
— Е, мистър Каупъруд — каза той на тръгване, — както ви гледам, гробницата няма скоро да ви потрябва. Искрено се надявам да е така.
— Много ви благодаря — отвърна Каупъруд. — Но не разчитайте на това.
ГЛАВА LXV
Дните му минаваха в приятното очакване на вечерта, когато се прибираше при Беренис в Прайърс Коув. За пръв път от години се наслаждаваше на простите, но истински радости от дома — мястото, където благодарение на Беренис всичко — от играта на дама до кратките разходки край Темза — бе пълноценно и приятно. Искаше му се това да продължава вечно. Дори остаряването нямаше да е такова изпитание, ако живееше по този начин.
Но един следобед, пет месеца след като се бе завърнал към работа, както си седеше в кантората и пишеше писмо на Ейлийн, изведнъж го проряза такава остра болка, каквато досега не бе изпитвал. Сякаш някой бе забил наточен нож в левия му бъбрек и го бе завъртял. Сетне болката отскочи към сърцето. Каупъруд се опита да стане от стола, но не можа. Също като в Трегасол не му достигаше въздух и той не беше в състояние да мръдне. След няколко минути го поотпусна. Каупъруд протегна ръка към бутона, за да извика Джеймисън. Но размисли и се отказа — може би това бе просто остър пристъп на болестта му, за какъвто го бяха предупредили лекарите, който обаче не бе смъртоносен. Затова остана още малко на стола, сломен от мисълта, че не се е излекувал и сигурно така ще свърши. И най-лошото — нямаше на кого да се довери. Само да се разчуеше и всичко щеше да е пак така, както преди да заминат с доктор Джеймс из Европа. А Беренис? А Ейлийн? А Стейн? Вестниците! И дни наред в леглото!
Преди всичко, отсъди той, трябваше да се върне в Ню Йорк. Там доктор Джеймс щеше да го наглежда, а и Ейлийн го чакаше, за да решат проблемите със строежа. Ако му бе писано да мре, трябваше да уреди някои неща. Щеше да обясни на Беренис, че му се налага да се върне, без да й казва за последния пристъп, и щеше да я помоли да го придружи.
След като взе това решение, той се надигна много внимателно от стола и след няколко часа вече беше в Прайърс Коув, където се правеше, че всичко е наред. Но след вечеря Беренис, която бе в особено добро настроение, го попита как му вървят нещата,
— Не кой знае как — отвърна Каупъруд. — Получих писмо от Ейлийн, има проблеми със строежа. Смята, че няма къде да се закачат новите картини, които купих. Някои специалисти, с които се е консултирала, също смятат така, макар че Пайн е на друго мнение. Струва ми се, че трябва да отида там не само за това, а и във връзка с няколко иска, които са ми предявени по заемите от последния път.
— Ще имаш ли сили за такова пътуване? — попита тя, като го погледна тревожно.
— Да — отвърна Каупъруд. — От месеци не съм се чувствал така добре. А и не мога да се откъсвам задълго от Ню Йорк.
— А аз? — попита Беренис смутено.
— Ще дойдеш с мен и за по-удобно ще отседнеш в „Уолдорф“, разбира се, инкогнито.
Безпокойството изчезна от лицето на Беренис.
— С друг кораб, нали? Както обикновено?
— За съжаление така е най-разумно. Много добре знаеш, скъпа, че не трябва да даваме повод за клюки.
— Да, знам. Разбирам какво ти е. Замини, щом трябва. Аз ще се кача на следващия кораб. Кога тръгваме?
— Джеймисън каза, че имало кораб в сряда. Ще се подготвиш ли дотогава?
— Ще се подготвя до утре, ако трябва — отвърна Беренис.