Стоик

— Е — каза Джеймс, — избирай между Прага, Будапеща, Виена и Ривиерата, както и Монте Карло.

— Какво! — възкликна Каупъруд. — Аз в Монте Карло!

— Да, ти в Монте Карло, колкото и болен да се смяташ. Появата ти в Монте Карло сега непременно ще произведе ефекта, който ти е нужен. Стига само да се явиш в някоя от залите и да загубиш няколко хиляди долара, и целият свят ще разбере. Ще заговорят, че си там и че пет пари не даваш колко ще пръснеш на рулетките.

— Стига! Стига! — извика Каупъруд. — Ако имам сили, ще заминем, но внимавай, ако не излезе така — тогава ще те дам под съд.

— Готово! — отвърна Джеймс.

Докторът се настани в Прайърс Коув и три седмици лекува и наблюдава Каупъруд, докато той не се почувствува по-добре. Тогава доктор Джеймс реши, пациентът му е укрепнал достатъчно, за да поемат на път.

Беренис бе много щастлива от подобрението на Каупъруд, но мисълта за пътешествието я тревожеше. Тя знаеше много добре, че слуховете за фаталната му болест ще се отразят зле на проекта му, но го обичаше твърде много и се боеше да не би това пътешествие да се окаже далеч не така полезно, както смятаха доктор Джеймс и Каупъруд. Но той я увери, че сега се чувствува много по-добре и че планът им е идеален.

Заминаха в края на следващата седмица. И лондонската преса веднага побърза да съобщи, че Франк Каупъруд, когото до неотдавна смятаха за тежко болен, сега е толкова добре, че си позволява да предприеме пътешествие из Европа. По-късно имаше и други съобщения — от Париж, Будапеща, Карлсбад, Виена и Монте Карло, приказния Монте Карло. Вестникарите изразиха удивлението си от последната новина: „Несъкрушимият Каупъруд, който неотдавна бе болен, е решил да се развлича и почива в Моите Карло.“

Но когато се върнаха в Лондон, въпросите на репортерите бяха твърде откровени:

— Верен ли е слухът, че сте били тежко болен, мистър Каупъруд?

— Вижте какво, млади човече — отвърна Каупъруд, — преуморих се и имах нужда от почивка. Един мой приятел, лекар, ме придружаваше. Двамата попътувахме из Европа.

Той се разсмя от все сърце, когато кореспондентът на „Уърлд“ го попита вярно ли е, че е завещал безценната си колекция на музея на изкуствата „Метрополитън“.

— Ако някой иска да узнае какво пише в завещанието ми — каза Каупъруд, — ще трябва да почака, докато ме заровят в черната земя. Надявам се тогава милосърдието на тези хора да не отстъпва на любопитството им.

Беренис и доктор Джеймс се засмяха, когато прочетоха тези отговори, седнали на голямата ливада в Прайърс Коув. И макар докторът да не забравяше, че трябва да се върне към своята практика в Ню Йорк, обичта на Каупъруд и Беренис към него го задържаше тук все повече и повече. Защото и двамата му бяха извънредно благодарни за грижите, които върнаха на Каупъруд здравето и силите. И когато все пак дойде време Джеймс да си замине, и тримата се развълнуваха много и не им се искаше да се разделят.

— Какво да ти кажа, Джеф — започна Каупъруд, докато двамата с Беренис изпращаха доктора до мостчето на парахода. — Стига да поискаш нещо, веднага ще го сторя за теб. Но за едно се моля: дано нищо не наруши старото ни приятелство.

— Няма какво да ме възнаграждаваш, Франк — прекъсна го Джеймс, — Да те познавам толкова години — кова ми е наградата. Като се върнеш в Ню Йорк, мини да ме видиш. Доскоро! — и той си взе куфара. — Е, приятели, да тръгвам, параходът не чака.

Джеймс им се усмихна, тримата си стиснаха пак ръцете и той изчезна в тълпата, която се качваше на кораба.

ГЛАВА LXIV

След като доктор Джеймс замина, Каупъруд установи, че в негово отсъствие му се е натрупала доста работа, за която му бяха необходими месеци напрегнати усилия и внимание. Имаше да урежда и лични неща — Ейлийн му бе писала, че ремонтът на двореца им е в пълен ход под ръководството на Пайн, архитекта, но е добре Каупъруд да се върне в Ню Йорк веднага, за да огледа пак целия план и да направи някои изменения, преди да е станало твърде късно. Не била сигурна, че в новата галерия ще има място за всички картини, които е купил напоследък. И макар да уважавала мнението на мистър Кътбърт като познавач на изкуството, понякога й се струвало, че Франк в никакъв случай не би се съгласил с него, ако е в Ню Йорк.

Каупъруд реши, че трябва да обърне внимание и на този въпрос. Но сега едва ли бе в състояние да пътува до Ню Йорк. Твърде много въпроси, свързани със строежа на метрото — и важни, и незначителни, изискваха неговото присъствие тук. Разбира се, лорд Стейн, който често го посещаваше, непрекъснато го уверяваше, че сега всичко ще върви гладко — лордът сам бе заинтересован от успеха на делото и не жалеше усилия, за да заглади противоречията между различните страни. Когато узна за оздравяването му, Стейн въздъхна облекчено.

— Е, Каупъруд — каза му той още първата сутрин след завръщането, — изглеждате като нов. Как го постигнахте?

— Заслугата не е моя — отвърна Каупъруд, — а на стария ми приятел Джеф Джеймс. Той и преди ме е лекувал, но сега ме изцери и от финансовата криза.

— Съвсем прав сте — съгласи се Стейн. — Великолепно измамихте всички.