Стоик

Новината за внезапното тежко заболяване на Каупъруд, появила се първо в нюйоркските вестници, скоро прерасна в международна сензация. Тя засягаше интересите и капиталовложенията на хиляди хора и най-вече на техните банки и банкери. Още на следващия ден кореспонденти на най-големите вестници в Англия, Франция и много страни в Европа интервюираха чрез агенциите Юнайтед прес и Асошиейтед прес не само Джеймисън и доктор Джеймс, но и зададоха на известни американски финансисти въпроса, какви могат да бъдат последствията от смъртта на Каупъруд.

Някои акционери проявиха толкова голямо неспокойствие и изразиха такива опасения, че повечето директори на лондонското метро се принудиха да дадат изявления за евентуалните последици от болестта на Каупъруд. Мистър Лийкс, изпълняващ длъжността председател на управителния съвет на Районната линия, а също така близък на Каупъруд, подчерта: „Отдавна са взети всички необходими мерки, в случай че мистър Каупъруд се разболее. В директорския съвет на цялото метро съществува пълно съгласие по всички въпроси. Бъдещето на тази огромна мрежа е осигурено. Бих искал да подчертая, че в момента няма и следа от паника или безпорядък.“

Уилям Едмъндс, директор на Компанията за строеж на метрото и оборудване в Лондон, заяви: „Всичко върви по вода. Организацията е толкова добра, че болестта на мистър Каупъруд или неговото кратко отсъствие не й се отразяват.“

Лорд Стейн направи следното изявление: „Метрото е в отлично състояние. Още от началото самият мистър Каупъруд го е организирал така, че отсъствието му, наложило се сега, не нарушава неговото функциониране. Мистър Каупъруд е твърде голям бизнесмен, за да допусне такова голямо предприятие да зависи само от един незаменим човек. Естествено ние всички се надяваме, че той скоро ще се оправи и ще се върне при нас, защото присъствието му ни радва.“

Колкото и да се стараеше доктор Джеймс да скрие от Каупъруд всички тези отзиви, все пак не успя. Имаше хора, които не можеше да не допусне до Каупъруд, и това бяха дъщеря му Лилиан и синът му Франк Каупъруд-младши, които той не бе виждал от години. От разговора с тях Каупъруд усети реакцията на обществеността и беше най-малкото поласкан.

След това дойде Ейлийн, която бе крайно разтревожена от състоянието му, защото той изглеждаше зле и се чувстваше много слаб. Доктор Джеймс настоя Ейлийн да отложи обсъждането на някои належащи проблеми, тя прояви разбиране и стоя много малко.

След като си отиде, Каупъруд бе принуден да се размисли за ред практически и финансови проблеми, възникнали във връзка с болестта му — трябваше да ги реши, а дали щеше да успее? Трябваше първо да си намери заместник, който временно да изпълнява задълженията му по строежа на метрото. Първо си помисли за лорд Стейн, но се отказа — Стейн имаше твърде много други сериозни ангажименти. Може би Хорас Албъртсън, председателят на Електротранспортната компания в Сейнт Луис, един от най-способните бизнесмени в тази област, когото Каупъруд познаваше от съвместната им работа преди години. Албъртсън му се стори най-подходящият човек, на когото да се облегне в такъв критичен момент. И веднага нареди на Джеймисън да замине за Сейнт Луис, да се срещне с него и да му обясни как стоят нещата. Нека Албъртсън сам да определи възнаграждението си.

Но той отказа, като заяви, че за него е голяма чест, но е твърде зает с личните си дела и в момента не може и да мисли за напускане на Америка. Каупъруд остана разочарован, но много добре го разбираше. Тревогата му продължи до момента, когато получи телеграма от Стейн и директорите на лондонското метро, които му съобщаваха, че са назначили временно на негово място сър Хъмфри Бабс, когото той познаваше добре. Освен тази телеграма дойдоха още няколко — от колегите му в Лондон, между които и Елвърсън Джонсън. Всички изразяваха голямото си съжаление по повод болестта му и горещо му желаеха скоро да оздравее и да се върне в Лондон.

Въпреки техните хвалебствия Каупъруд се тревожеше все повече и повече — нещата се усложняваха, ставаха дори опасни. Ето Беренис, преданата му любима, рискуваше толкова много за рядката възможност да го види преди нощта или призори с помощта на доктор Джеймс. А Ейлийн, която никога не е разбирала живота с неговите необясними повратности, също го навестяваше понякога, без да подозира за присъствието на Беренис. Каупъруд чувствуваше, че трябва да се опита да живее, но въпреки всички усилия усещаше как губи почва под краката си, и то дотам, че един ден, когато беше сам с доктор Джеймс в стаята, заговори за това.

— Джеф, вече четири седмици боледувам и ми се струва, че съм все по-зле.

— Стига, Франк — отвърна доктор Джеймс припряно, — не говори така. Опитай се да се оправиш и ще видиш, че ще успееш. Имал съм пациенти, които са били далеч по-зле и са оздравявали.