Стоманеният плъх

Да се плува със скафандър е толкова неудобно, колкото и да се занимаваш с любов в космоса, в безтегловност. Добрах се до брега в състояние близко до изнемога. Измъквайки се от скафандъра, с голямо удоволствие наблюдавах как той се превръща в шлака от топлината на трите термитни бомбички. С още по-голямо удоволствие изпратих с ритник тази шлака в езерото. Непрекъснатият дъжд скри всички следи от огъня. Явно в такъв дъжд дори блясъкът от термит не можеше да се различи отдалеч. Мокър и жалък се наврях под водонепроницаемия плащ и зачаках утрото.

Събуждах се през нощта без видима причина, но окончателно дойдох на себе си, когато вече беше светло. Нещо не беше наред и когато чух глас, разбрах какво ме е будило цяла нощ.

— Към Фрайбурбад ли отивате? Разбира се, къде другаде може да отивате. Аз също съм натам, качвайте се в лодката. Стара лодка, но добра. Ще се поразходим…

Гласът бърбореше и бърбореше, но не го слушах. Проклинах се, че неочаквано попаднах пред погледа на това момче с „несекващ глас“. Той плуваше покрай брега в малка лодка: тя седеше ниско във водата, натоварена с вързопи и денкове, и над всичко това стърчеше глава. Докато челюстите му продължаваха да се движат, имах възможността да го разгледам внимателно.

Беше с дълга рошава брада, стърчаща на всички страни, и малки тъмни очи, скрити под невероятно окъсана шапка, очи, каквито никога не бях виждал. Ако този чудак не бе следовател, то случайната среща можеше да има голямо значение за мен и да се окаже изключително навременна.

Когато този дивак спря да си поеме дъх, реших да приема поканата му и хванах въжетата, за да дръпна лодката по-близо. Метнах чантата на рамо, хванах пистолета в джоба си и скочих вътре. Нямаше никакви причини за безпокойство, както се оказа.

Зуг, така се наричаше бърборкото, както успях с много голям труд да си изясня това в процеса на безкрайния му монолог, пусна зад борда мотора, прикрепен към кърмата и го включи. Това беше атомен топлинен преобразовател, прост и ефективен. Нямаше триещи се части, той просто всмукваше вода от езерото, загряваше я до кипване и я изхвърляше под натиска на парата вече през друг отвор. По време на движението практически нямаше никакъв шум, лодката се плъзгаше като с магия.

По отношения на Зуг всичко се оказа нормално, и макар още да не се бях избавил стопроцентово от подозренията и да продължавах да държа ръката си на пистолета, срещата с него очевидно беше голям късмет. Започнах да разбирам откъде извира този неудържим поток от думи. Той беше трапер, каращ кожи в магазина след много месеци самота и мълчание. Видът на човешко лице е предизвикал в него това словоизлияние, което не се и опитвах да спра, тъй като фактически той отговаряше на незададените ми въпроси.

Много грижи ми създадоха дрехите. В края на краищата реших да остана в пътния си костюм, оцветен в неутрални тонове. Виждали сте такива, разпространени в малко вариации на всички планети на Галактиката, затова Зуг не му обърна особено внимание. Вероятно иначе не бе бъбрив, но беше любител на дрехите. Куртката му беше направена по-скоро от местни кожи. Тя беше пурпурночерна и много красива въпреки калта и боклука, полепнали по нея. Панталоните му бяха направени от машинно тъкано сукно, а ботушите, както и моите — от „вечна“ пластмаса.

Техниката на Зуг беше потвърждение на впечатлението, създадено от дрехите. Смесица на старо и ново. От свят, подобен на Фрайбур, неотдавна влязъл в Лигата, бе трудно да се очаква нещо друго. Електрическа пушка, опряна на сноп стрели за арбалет, създаваха типична картина. Несъмнено той еднакво използваше и едното, и другото. Седнах на меките денкове и започнах да се наслаждавам на пътешествието и изгряващото слънце, заливан от неспирен водопад от думи.

Стигнахме Фрайбурбад към обяд. Зуг практически не ме въвличаше в разговора, предпочиташе той да говори, затова няколкото ми неопределени изказвания го удовлетвориха напълно.

С голямо удоволствие се почерпи с концентратите от моя пакет и в отговор ми подаде манерка с някаква течност, приготвена в планинското му жилище. Вкусът й беше ужасен, в устата ми остана вкусът на желязна стружка, потопена в сярна киселина. Но след няколко глътки всичко дойде на мястото си и ние весело заплувахме към миришещия на риба док в предградието. Когато акостирахме, едва не потопихме голямата лодка, което ни се стори ужасно забавно — това ще ви даде представа за състоянието ни. Тръгнах към града и поседях в парка, докато мозъкът ми не се проясни.

Старото и новото бяха тук рамо до рамо, здания от пластмаса съседстваха с тухлени и измазани постройки. Желязо, стъкло, дърво, камък се бяха смесили в една неразделима сплав. Също така и хората, облечени в странна амалгама от типове и стилове. Аз повече се интересувах от тях, отколкото те от мен, и някакъв робот ми обърна внимание. Той размахваше пред мен вестници с големи заглавия и викаше имената в ухото ми, докато не му се подчиних и не взех вестник, за да се отърва от него.