Стоманеният плъх

Хвърлих монета на стойката до бара, тя я подметна във въздуха, хвана я, претегли я на ръка, захапа я и я пъхна някъде в корсажа си. Гледах я с откровено учудване, порази ме тази естественост на маниерите, с която играеше ролята си. И едва когато се обърна, за да излезем, си спомних, че се намирам тук не за развлечение, а за да изпълня суровия си дълг. Всички колебания изчезнаха веднага, когато си спомних труповете, плаващи в дълбините на космоса. Изпих на една глътка съдържанието на чашата си и последвах поклащащите й се бедра в някаква отвратителна уличка.

Тъмнината на мръсните тесни улички изостри рефлексите ми. Ейнджълин играеше ролята си много добре, но се съмнявах, че дели леглото с всички космонавти, попадащи тук. По-скоро има съучастник, който се крие някъде с тежка тояга в ръце. Или пък съм прекалено подозрителен? Постоянно държах с ръка пистолета си в джоба, но не ми се наложи да се възползвам от него…

Пресякохме още една улица и влязохме в дълъг коридор. Тя вървеше мълчаливо отпред. Не срещнахме никого и никой не ни забеляза. Когато отвори стаята, малко се успокоих. Тя беше толкова малка, че нямаше къде да скрие съучастника. Ейнджълин тръгна право към леглото, а аз реших да проверя дали е заключена вратата. Вратата беше заключена.

Когато се обърнах, към мен беше насочен пистолет калибър 0.75, толкова огромен, че тя го държеше с две ръце.

— Какво е това, грабеж ли? — възмутих се аз, разбирайки, че съм пропуснал нещо много важно. Ръката ми все още стискаше пистолета в джоба, но нямах никаква възможност да го извадя, това беше равносилно на самоубийство.

— Ще ви застрелям, без дори да знам името ви — нежно каза тя и се усмихна, откривайки ред великолепни бели зъби. — Вие сте този, който провали операцията ми с линкора.

Усмивката й ставаше все по-широка, но засега не стреляше. Наслаждаваше се на неуправляемите емоции, отразяващи се на лицето ми. Ловецът попадна в капана, доведоха го именно там, където искаха и нищо повече не можеше да се направи.

Виждайки, че осъзнах всичко, Ейнджълин се разсмя на висок глас, чисто и ясно, като сребърна камбанка, и едновременно с това засилваше натиска върху спусъка. Тя беше истинска артистка. Точно когато отчаянието ми достигна максимума, а безнадеждността на положението стана очевидно, спусъкът беше натиснат.

И неведнъж, а отново и отново.

Четири разкъсващи плътта куршума попаднаха право в сърцето, а последният изстрел — между очите.

Глава 11

Това още не беше връщане в съзнание, а изплуване от червена мъгла. Организмът отчаяно се бореше с болката. Ужасно е, че очите ми са затворени и е невероятно трудно да ги отворя. В края на краищата от червената тъмнина се появи лице във вид на петно.

— Какво се е случило? — попита петното.

— Исках от вас да науча това… — казах аз и млъкнах, учудвайки се колко слаб и безжизнен бе гласът ми. Нещо влажно докосна устните ми, това беше салфетка, цялата на червени петна.

Когато зрението ми се върна, петното се превърна в млад човек в бяло. Докторът вероятно, и трябва да сме в болница.

— Кой е стрелял във вас? — попита докторът. — Някой съобщи за изстрелите и трябва да бъдете благодарни, че дойдохме точно на време. Загубихте много кръв, преливането вече е направено и освен това имате много повреди на лакътната и предраменната кост от куршум, който по-нататък е сцепил дясната вежда и вероятно е повредил черепа. Сигурно са засегнати ребрата и има подозрение за вътрешен кръвоизлив. Някой много ви мрази! И кой?

Кой? Разбира се, моята скъпа Ейнджълин. Изкусителката, съблазнителката, убийцата се опита да се разправи с мен. Всичко си спомних — широката цев на пистолета с черна дупка, в която сякаш можеше да се вмести цял звездолет. Искрящият пламък на куршумите, забиващи се в мен, и страданията, когато скъпата ми, гарантирано непробиваема жилетка пое върху себе си мощта на изстрелите. В мен възникна надежда, че това ще я удовлетвори, но не, цевта се вдигна към лицето ми.

Спомних си последния си жест, когато закрих лицето си с ръце и се наведох настрани в отчаян опит да се спася.

Чудо е, че опитът сполучи. Куршумът явно е рикоширал в костта на ръката и само е засегнал черепа, вместо да премине през него. Въпреки това имаше много кръв и неподвижно тяло на пода, което е и заблудило Ейнджълин. Шумът от изстрелите в тази малка стая, проснатият труп и кръвта са докоснали нещо в женската й натура, поне съвсем малко. Тя бързо е излязла от стаята, преди да дойдат. Ако се беше задържала поне секунда, за да се убеди…

— Легнете — каза доктора. — Ако не лежите, ще ви направя инжекция, която ще ви изключи за седмица.

Едва когато каза това, забелязах, че седя и се смея като луд. По време на движението болка пронизваше гърдите ми и позволих да ме сложат да легна.

Сега в ума ми се въртеше мисълта как да се измъкна оттук. Игнорирайки болката, огледах приемната и мислех как да извлека изгода от това, че съдбата ми е подарила живота, докато Ейнджълин мисли, че съм мъртъв.