Стоманеният плъх

В приемната нямаше много неща и успях да отмъкна само дръжка и официални формуляри от етажерката над главата ми. Дясната ми ръка работеше добре, въпреки че ме пронизваше болка при всяко движение. Роботът постави под носилката ми количка и ме откара в стаята. Когато излизахме, докторът напъха някакви документи в кутията над главата ми и приветливо кимна. Подарих му усмивка в отговор и продължихме нататък.

Щом се скри от поглед, извадих документите и ги прегледах. Това беше шансът ми, ако успея бързо да се възползвам от него. Документът беше заключение в четири екземпляра. Докато тези формуляри не попаднат в машината, аз не съществувам, аз съм в статистическо забвение, от което трябваше да се измъкна в болничната стая. Мъртвороден — това е спасението ми. Хвърлих възглавницата и роботът спря. Той не обърна внимание, че пиша, и спира още два пъти, за да вдигне възглавницата и с това ми даде време да завърша фалшификацията.

Този доктор Мквбклз — именно това можеше да се прочете от подписа му — е оставил много място между подписа и последния ред от заключението. Подписах го, стараейки се максимално да подражавам на почерка му.

МНОЖЕСТВО ВЪТРЕШНИ НАРАНЯВАНИЯ, ШОК… написах аз, УМРЯЛ ПО ПЪТЯ. Това звучеше достатъчно официално. Бързо допълних — ВСИЧКИ ОПИТИ ЗА РЕАНИМАЦИЯ НЕ ДАДОХА РЕЗУЛТАТ. За момент се усъмних в правописа на последната дума, но доколкото в думата „наранявания“ доктор Мквбклз пишеше буквата „ъ“, още една грешка нямаше да промени нищо. Последната фраза ми позволяваше да се надявам, че няма да ме дупчат и съживяват с електрически ток, нали съм труп. Преди да излезем от коридора, сложих формулярите на мястото им, легнах и се престорих на умрял.

— Тук е Д.О.А., Свенд — каза някой, взимайки документите над главата ми. Чух как роботът тръгна обратно, равнодушен към това, че пишещият и изпускащ на земята възглавницата си пациент внезапно е умрял. Отсъствието на любопитство винаги ми е харесвало в роботите. Мислено си представих смъртта с надежда, че съответното изражение ще се отрази на лицето ми. Някой ме дръпна за крака, сваляйки обувките и чорапите ми. Ръката хвана стъпалото ми.

— Каква трагедия — каза приятен глас, — може да го сложим на стола и да опитаме да го реанимираме, той е още съвсем топъл?

— Не — казаха от съседната стая. — Те вече са опитвали в приемната. Сложи го в бокса.

Ужасна болка прониза крака ми и едва не извиках. Само с огромно усилие на волята се заставих да лежа спокойно, докато този дръвник затягаше тел около големия ми пръст. На телта висеше табелка и с цялата си душа пожелах тази табелка да виси на ухото му, стегнато със същата тел. Болката от пръста се предаде нагоре, започнаха да ме болят гърдите, главата и ръката и ми струваше големи усилия да продължавам да приличам на труп.

Някъде зад мен се отвори тежка врата и вълна студен въздух докосна кожата ми. Позволих си бърз поглед между миглите. Ако труповете в тази болница ги слагат в отделни хладилни камери, бях готов внезапно да се възродя към живот. Никога не съм мечтал за по-голямо щастие от това да умра в хладилна камера зад затворената врата. Но мистър Късмет още беше с мен, мъчителят ми ме прекара заедно с носилката в голяма стая. Там, на стелажите, разположени до стените, вече лежаха умрели.

Без излишна почтителност ме захвърлиха върху заскрежените дъски. Стъпките се отдалечиха, вратата тежко хлопна, светлината изгасна.

Трудно е да се предаде отчаянието ми. Мина само един ден, а аз вече целият съм в синини, контузен и осакатен. А отгоре на всичко пребиваването в самота в хладилна камера ми подейства извънредно угнетяващо. Въпреки болката в гърдите и този идиотски номер на пръста, слязох от стелажа и тръгнах да търся вратата. Ту горях целия, ту треперех от студ, докато накрая не се натъкнах на стена. Напипах ключа, включих светлината и в същия миг настроението ми рязко се повдигна.

За по-добра врата не можеше и да се мечтае — без прозорец и с дръжка отвътре. Имаше дори вътрешно резе, но бе невъзможно да си представя кой би могъл да се възползва от него. Заех се с изследване на помещението. Първо разхлабих телта и разтрих палеца си, връщайки го към живот. На жълтата табелка имаше буквите Д.О.А. и на ръка написан пореден номер, същият като на формуляра, който подправих. Имах шанс!… Свалих същата табелка от най-обезобразения труп и я смених със своята. За по-интересно смених и табелките на всички останали. На всички висяха на левия крак и аз проклинах на глас тази педантичност. Кракът ми замръзна и трябваше да сваля дясната обувка на трупа с най-големи крака. Тъй като костюмът и бронираната ми жилетка също бяха развалени, наложи се да заимствам топлия пуловер на един от мълчаливите ми приятели.