Стоманеният плъх

Не мислете, че всичко беше просто, буквално залитах от слабост. Свърших, изключих светлината и отворих вратата на хладилника. Лъхна ме въздух сякаш от доменна пещ. Никой не се виждаше, притворих вратата на моргата и потърсих друга най-близка стая. Това беше склад, в който единствената полезна за мен вещ беше столът. Седнах, починах си и отново се огледах. Вратата до мен беше заключена, а следващата отворена, водеща към тъмна стая, където някой хъркаше. Точно това, което ми беше необходимо.

Който и да беше този човек, той обичаше да си поспива. Обиколих стаята и събрах всички дрехи, които намерих. Той не се събуди и това беше добре за него, нали имах черепна травма. Веднага щом свърших текущите дела, болката се върна. Сложих си шапката, намерена там, отворих вратата към черните стълби. Никой не ми обърна внимание и тръгнах пеша под проливния дъжд по улиците на Фрайбурбад.

Глава 12

Тази нощ и още няколко дни не са се запазили в паметта ми по напълно понятни причини. Беше рисковано да се върна обратно в стаята си, но рискът беше оправдан. Почти бях сигурен, че Ейнджълин не е знаела за съществуването й, а дори и да я е намерила, това нямаше значение. Мъртъв съм и повече не я интересувам. Предположението ми се оправда. След завръщането ми никой не ме обезпокои. Заповядах да ми донесат храна и няколко бутилки вино, за да се създаде картината на дълъг самотен запой. Тялото ми постепенно възстановяваше функциите си, поддържах го с антибиотици и болкоуспокояващи средства.

Накрая се почувствах човек, макар и слаб. Ръката ми придоби чувствителност, черните и сини петна на гърдите започнаха да избледняват, а болката в главата почти мина. Време беше да помисля за бъдещето си. Отпих малко от бутилката и звъннах долу, за да донесат вестниците от последните три дни. Пневматичният асансьор заскърца, кихна и ги изрина на масата. Разгледах внимателно пресата и разбрах, че разработеният от мен план се е оказал значително по-добър, отколкото очаквах.

На следващия ден след убийството ми всички вестници поместиха съобщения, почерпени от болничните картони на лениви наблюдатели, които дори не са опитали да огледат труповете. И това е всичко. И нищо за Големия Болничен Скандал с Объркването на Труповете или за Иска по Повод Това, че в Ковчега Не е Чичо Фрим. Щом номерата ми в този хладилник за месо не са публикувани, значи са станали болнична тайна, за която ще говорят насаме.

Ейнджълин, моята снайпер възлюбена, сега трябва да мисли за мен като за мъртвец, жертва на нейния носещ смърт спусък и пръстчето, натиснало този спусък. Нямаше нищо по-добро от това. След известно време отново ще й се лепна, но ще бъде по-лесно да се работи, нали тя е сигурна, че съм се превърнал в сив дим в местния крематориум. Точно сега е времето да изработя план, при това правилен план. Въпросът кого да ловя не съществува. Да арестувам Ейнджълин ще ми достави не по-малко удоволствие, отколкото на нея, когато стреляше в мен.

Трябва да си призная, че тя през цялото време ме изпреварваше. Измъкна линкора под носа ми, а след това се изплъзна от пистолета ми. И невероятното бе, че ми устрои капан, когато мислех, че аз я преследвам. Цялата наивност на моето поведение ми стана до болка ясна. Замисляйки изчезването си от линкора, тя съвсем не бе истерична, а просто играеше добре ролята си. Изучаваше всеки достъпен за погледа участък от тялото и лицето ми, всяка интонация на гласа ми. В паметта й ясно се е запечатал образът ми и след като избяга, непрекъснато предугаждаше вариантите на действията ми. В последната точка на полета си спря и ме изчака, знаейки, че ще дойда и че ще бъде подготвена за среща с мен. Това беше цялата история. Сега е мой ред да раздавам картите.