Стоманеният плъх в танц със смъртта

Когато след почивката продължихме, над шума от тежко стъпващите ботуши се чуваше силния шум от течаща вода. Язовирът вече беше по-близо, както и електроцентралата и сградите под нея. Водата се изливаше надолу от големите тръби, докато стълбове и проводници отиваха към далечния град. Изглеждаше спокойно и мирно, никой не се виждаше. Дадох знак за спиране и изпратих да извикат сержантите.

— Сега ще ви обясня плана на атаката. Преди това ще извършим преглед на оръжията. Започвам с вас, първи сержант.

С безизразна маска на лицето, той ми подаде пистолета си. Извадих пълнителя, проверих да видя дали е празен, погледнах също да видя, че в затвора няма патрон и му го върнах. Същото направих и с останалите. Бях много доволен от себе си, докато не стигнах до грамадното туловище на ефрейтор Аспия. Вместо да ми подаде пистолета си, той го притисна до гърдите си.

— Ще ви спестя проверката, капитане. Зареден е.

— Това е нарушение на моята заповед, бивш ефрейтор. Редник, сега ми подай оръжието си.

— Войникът не е войник, ако не е въоръжен — отвърна мрачно той, без да помръдне.

— Вярно е — кимнах аз и пристъпих към следващия. С крайчеца на очите си забелязах, че се оглежда, сякаш търси подкрепа. Щом отмести поглед от мен, замахнах и го ударих по врата със саблен удар. Беше жесток удар: пистолетът му бе зареден. Той падна в безсъзнание на земята. Измъкнах оръжието от безжизнената му ръка, извадих пълнителя и изхвърлих един по един патроните в калта.

— Сержант Блог. Искам този човек да бъде отведен в командирската кола и да бъде пазен.

— Пазещият да бъде ли въоръжен, сър?

— Въоръжен и оръжието заредено. Лейтенант Хеск ще го пази. Сега, ето какъв е нашият плац за нападение.

Всички слушаха мълчаливо, впечатлени от бързата ми реакция. Беше ме срам от страхливия удар… но войниците не трябваше да го разберат. По-добре един подут врат, отколкото заредени оръжия и убити. Можех да вярвам на Мортън, че няма да натисне спусъка… и се почувствах много по-добре, като не беше до мен засега. Възложих задачи на всички отделения, но главното здание оставих за себе си.

— Това са ви задачите. Изведете хората си на позиция и отново ми рапортувайте. Когато всичко бъде под контрол, аз ще вляза в командната зала. Сега… действайте!

Моята смела малка армия се разпръсна, атаката се провеждаше като по книга. Прибягвайки по няколко едновременно, прикривайки се един друг. След няколко минути сержантите започнаха да докладват по радиото. Целите са достигнати, никаква съпротива, още никой не се вижда. Сега беше мой ред. Следван от първия сержант и неговото отделение, аз се изкачих решително по стъпалата на електроцентралата и отворих вратата. Влязох право в машинната зала. Турбините се въртяха, генераторите произвеждаха ток, никой не се виждаше.

— Пълна автоматизация — отбеляза сержантът.

— Така изглежда. Нека да намерим командната зала.

Притичах по коридора. Напрежението нарасна. Бях много доволен, че само аз бях със заредено оръжие. Държах пистолета в ръка… но без да съм свалил предпазителя, тъй като нямах намерение да го използвам: беше само за поддържане на духа на войниците.

— Там има някой, капитане. Вижте!

Войникът сочеше към врата с матирано стъкло. На него се показа силует на човек, после изчезна.

— Вярно, отиваме там, следвайте ме!

Поех дълбоко дъх и отворих вратата. Скочих вътре и чух отделението след себе си. Сивокосият човек стоеше пред контролното табло и потупваше един циферблат.

— Ne faru nenion! — извиках аз. — Vi estas kaptito. Manoj en la aeron!

— Колко интересно — каза той, обърна се и се усмихна. — Чужденци, говорещи на чужд език. Добре дошли, чуждестранни люде, добре дошли в електроцентрала номер едно на Белегарик.

— Аз ви разбирам! — възкликнах изненадан. — Вие говорите диалект на простонароден английски, езикът, който ние говорим на Бит О’Хевън.

— Не мога да кажа, че съм чувал за това място. Акцентът ви е странен, но езикът сигурно е същия.

— Какво казва той? — попита първият сержант. — Вие говорите неговия език?

— Да. Учил съм го в училище. — Което беше съвсем вярно. — Той ни приветства.

— Има ли някой друг наоколо?

— Добър въпрос. Ще го попитам.

— Има персонал, разбира се, но всички спят. Работници на смяна. Трябва да ми кажете повече за себе си и вашите приятели. Казвам се Стърнър. Мога ли да попитам за вашето име?

Наканих се да отговоря, после се опомних. Война не се води по този начин.

— Името ми не е важно. Аз съм тук да ви кажа, че сега тази електроцентрала се контролира от въоръжените сили на Невенкебла. Ако ни сътрудничите, няма да ви се случи нищо лошо.

Преведох думите си на есперанто, за да знаят войниците ми какво съм казал. И наредих на сержанта да съобщи за работниците от смяната. Стърнър учтиво изчака да свърша, преди да заговори.

— Всичко това е много вълнуващо, сър! Въоръжени сили казвате? Значи имате оръжия. Това, което носите, оръжия ли са?

— Да, оръжия. И ви предупреждавам… ако бъдем атакувани, ще се отбраняваме.

— Това никак не ме притеснява. Като дълбоко вярващ в Индивидуалния мутуализъм1, никога няма да причиня зло на някого.