Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Знаеш ли, бивш ефрейторе, мисля, че ти вярвам. Само истинският мъж може да признае, че не е бил прав. Така че, макар ти да си нещастен, жалък редник, а аз — високопоставен капитан… ще ти стисна ръка и ще те изпратя да си изпълняваш задълженията.

— Вие сте истински мъж, капитане, и никога няма да съжалявате за това! — Той стисна подадената му ръка, после се оттегли назад, процеждайки една сълза от окото си. От небето се чу нарастващ шум и над нас мина сянка. Вдигнах глава и видях да се спуска хеликоптер.

— Мортън… поеми командването, докато се върна. Иди при сержант Блог и поеми ротата, остави го той да взима всички решения и се съгласявай с него.

Мортън успя само да кимне, а аз поведох Стърнър към хеликоптера и се качих подир него.

— Заведи ни при генерала — заповядах на пилота. После въздъхнах тежко. Имах чувството, че си пъхам главата в примката и я намествам около врата си.

Но всъщност нямах друга възможност.

— Чел съм за такива летателни апарати в книгите по история — каза Стърнър и погледна възхитен през прозореца, докато се издигахме. — За мен това е много важен момент, безименни сър.

— Капитан, можете да ме наричате капитан.

— Приятно ми е, че се запознах с вас, капитане. И ви благодаря за възможността да обясня на вашите началници, че могат да дойдат с мир. Те не трябва да се страхуват. Ние никога няма да им направим нещо лошо.

— Страхувам се от обратното.

Нямахме време за повече приказки, защото хеликоптерът се спускаше към бронирана колона от танкове. Под един навес близо до нея бяха поставени маси, столове и мокър бар. Кацнахме до тях на такова разстояние, че въздушната струя от витлата да не издуха събраните там офицери. Скочих, отдадох набързо чест и се успокоих. Зенър не беше сред тях. Обърнах се, помогнах на Стърнър да слезе и го отведох до генерал Лоуендър.

— Това е пленникът, сър. Той говори ужасен местен език, който случайно съм учил в училище, така че мога да превеждам.

— Изключено — каза навъсено генералът. — Вие сте полеви офицер, а не преводач. Майор Кеусъл е щабен преводач. Майоре, превеждайте!

Тъмнокосият майор ме изблъска и застана пред пленника.

— Kion vi komprenas? — извика той. — Sprechten zee Poopish? Ancay ooyay eekspay Igpay Atinglay? Ook kook Volupook?

— Много съжалявам, сър, но не разбрах нито дума от онова, което казвате.

— Разбрах го! — възкликна щастливо майора. — Малко известен диалект, говори се на скучни планети, които се въртят около тъмни звезди. Научих тази отегчителна какофония, когато бях търговец на месо преди години. Внасях свинепрасешки котлети…

— Престани с тези глупости, майоре, превеждай. Попитай го къде е армията им и колко полицейски участъка има в този град.

Слушах с интерес как майорът, въпреки вроденото си желание да говори, а не да слуша, най-накрая извлече онази информация, която вече имах. Генералът въздъхна нещастно.

— Ако това е вярно… тогава не можем хладнокръвно да ги разстреляме. — Той се обърна към мен. — И вие сте сигурен, че не са оказали никаква съпротива?

— Никаква, сър. Това, както изглежда, е в разрез с техните най-силни вярвания. Мога ли да ви поздравя, генерале, за първото безкръвно нашествие, известно във вселената? Скоро вие ще завладеете цялата тази планета за слава на Невенкебла… без да загубите нито един войник.

— Не бързайте да се радвате, капитане. На генерали, които връщат войниците си без нито една жертва, не се дават медали. Битки! Там се печели слава! Ще има битки, запомнете ми думите. Това е в природата на човека. На тази планета не може всички да са страхливци.

— Лоуендър… какво става? — попита един познат глас и кръвта ми изстина с около десет градуса. Не помръднах, стоях като истукан, с гръб към говорещия.

— Това е първият ни пленник, генерал Зенър — отговори Лоуендър. — Тъкмо го разпитвах. Говори глупости. Казва, че нямат нито армия, нито полиция.

— Вярвате ли му? Къде го заловихте?

— На електроцентралата, от капитан Дрем.

Зенър се обърна към мен, после отмести поглед. Стоях изпънат, с безизразно лице. Той отново се обърна към мен.

— Откъде ви познавам, капитане?

— От единичното обучение, сър. Маневрите — отговорих аз с възможно най-басовия глас, който можах да постигна. Зенър дойде при мен и доближи лицето си до моето.

— Не е вярно. Отнякъде другаде е. И вие бяхте с някой друг…

Очите му светнаха от удоволствие и той заби пръст в мен.

— Епископа! Ти беше с Епископа…

— И ти го уби! — извиках аз, хвърлих се върху него и се вкопчих във врата му с хватка, която за три секунди щеше да го удуши.

Една секунда… в безсъзнание. Втора секунда… обезсилен. Трета…

Светлината изчезна. Отзад на главата си почувствах ужасна болка и после нищо. Последната ми мисъл беше… бях ли издържал третата секунда?

Седемнайсета глава