Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Няма много за разказване. Няколко войни, убийства, измъчвания — все обикновени неща. Оцелях само, за да бъда освободен от Галактическия съюз, който ме арестува и ме изпрати тук. Измъкнах се от тях и те намерих, благодарение на една голяма твоя грешка.

— Какви глупости дрънкаш?

— Не са глупости. Това е истината, капитан Гарт. Не арестува ли ти момичето Бибз за продажба на дрога?

— Това не е важно.

— Това беше твоята грешка! Сигурно ще ти бъде неприятно да чуеш, че тя сега е свободна и преди да замине ми каза как да те намеря. Край на историята.

Той държеше замислен пистолета, пръстът му галеше спусъка. Постарах се да не гледам в него.

— Още не е краят. Ти ли си шпионинът, който е пристигнал в Мархавено?

— Да. И проникнах в твоята разпусната и скапана армия. После израснах в чин, докато те стиснах за гърлото и едва не те удуших. Цял живот ще си спомняш за този случай и насън и ще се събуждаш, плувнал в пот от ужас… Можех и да те застрелям. Сега ще ме застреляш ли или само си играеш с този пистолет?

— Не ме предизвиквай, малки човече. Не, няма да го направя. Аз ще използвам по-добре твоята смърт. Ти и твоят помагач ще бъдете съдени по редица обвинения. Нападение на висш офицер, представяне за офицери, застрашаване на военната сигурност. За които и двамата ще бъдете разстреляни.

— И какво ще постигнеш с това?

— Ще убедя упоритите хора на тази планета, че ние изпълняваме онова, което казваме. Те са малодушни, безгръбначни същества, които ни позволиха да им отнемем планетата. Сега хленчат и искат да им я върнем. Отказват да работят, докато не си отидем. Напуснаха работните си места. Скоро градът ще бъде парализиран. Вашата смърт ще промени положението.

— Не виждам как.

— Аз виждам. Тогава те ще разберат, че наистина мисля онова, което казвам. Ще вземем заложници и ако не ни сътрудничат, ще ги разстреляме.

Скочих на крака, обхванат от гняв.

— Ти си подло и жалко копеле, Зенър. При първа възможност ще те убия.

— Няма да имаш такава — каза той и стреля.

Куршумът трябва да не ме е ударил, но експлозията ме оглуши. Паднах и той отново ме ритна. После стаята се напълни с военни полицаи и всички се опитваха едновременно да скочат върху мен.

— Достатъчно! — извика Зенър и ботушите се оттеглиха. Бях на четири крака, гледах нагоре към него през кървава мъгла. — Почистете го, донесете му нова униформа, също и на другия. След два часа на съд.

Трябва да съм бил смазан от ритниците, защото смътно усещах, че някой прави нещо с мен, че Мортън отново се появява, че времето бавно тече. Накрая отново се върнах към действителността и разбрах, че ми съблича ризата.

— Остави. И сам мога да я съблека. — Мигах пред новата униформа на стола, към неинформирания и отново решителен редник Мортън. Видях и моя нов стар чин. Пуснах окървавената риза на пода, после събух ботушите си, за да мога да сваля панталоните.

Ботуши. Ботуши? Ботуши!

Опитах се да не се усмихвам самодоволно, за да не се издам, в случай че ни наблюдаваха.

— Ти знаеше ли за съда? — Мортън кимна мрачно. — Още колко време ни остава?

— Около един час.

Докато говорех, пъхнах пръсти в десния ботуш и открих тайното скривалище в петата. Един час. Дотогава ще изчезнем завинаги! Опитах се лицето ми да не издава новооткритата радост. Изваждане на шперца, отваряне на вратата, измъкване в коридора и изчезване в анонимността на армията.

Освен ако шперцът вече не е там…

— Зенър ми предаде странно съобщение за теб — обади се Мортън. — Каза ми да чакам, докато си свалиш ботушите и тогава да ти кажа, че няма да можеш да се измъкнеш по този начин. Не зная какво искаше да каже с това… но той ме увери, че ти знаеш.

— Зная, зная — въздъхнах уморено и приключих с преобличането. Само един измамник може да хване друг измамник и този измамник, Зенър, явно знаеше всичко за шперцовете.

След един час дойдоха да ни вземат. Ще кажа само, че от това направиха голямо шоу, с много хватки с лъснатите оръжия, с издаване на заповеди, чукане на токове. Нито Мортън, нито аз искахме да участваме в тези глупости, но бяхме принудени, тъй като бяхме оковани и влачени. През залата, по стълбите и на улицата отзад. С много шум и викове ни качиха на новопостроена трибуна, която както изглежда щеше да служи като място за извършване на демонстративния съдебен процес. Изпълнена със стражи, съдии, заключени клетки, крадци с взлом… и голяма тълпа наблюдаващи цивилни под нея. Несъмнено докарани насила, тъй като бяха заобиколени от въоръжени войници. Половин дузина от тях също бяха на трибуната. Всички с посивели глави или плешиви. Между тях познах Стърнър от електроцентралата. Щом ме видя затворен в клетка, той стана и се приближи.

— Какво правят с вас, капитане? Ние не разбираме нищо от това…

— Вие говорите есперанто! — изненадах се аз.

— Да. Един от нашите водещи лингвисти откри този интересен език в библиотеката си. Мнозина от нас го изучиха миналата нощ, тъй като имахме проблеми в общуването с…

— Онзи човек там веднага да седне! — заповяда Зенър от пейката, където, разбира се, той беше главния съдия. Военен съд.