Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Не съм твърд. Просто се мъча да съм храбър и да забравя страховете си. Защото не виждам изход. Ако ми беше тук шперцът, може би щяхме да имаме шанс.

— Това ли беше посланието, което ми даде генералът?

— Да. Сега не можем да направим нищо друго, освен да седим и да чакаме да дойде сутринта.

Казах това на глас не да потисна още повече Мортън, което сигурно беше невъзможно, но за ушите на онзи, който слушаше със скрити микрофони. Може би имаше и скрити оптошпиони, затова обиколих стаята и внимателно я огледах, но не открих нищо. Значи трябваше да рискувам. Хапнах малко от моята гореща храна, прокарах я с глътки вода и в същото време съвсем тихо взех свалената верига и я омотах около китката си. Мрачният военен полицай щеше да се върне за таблите и трябваше да бъда нащрек.

Седях притиснат до стената, въоръжената ми ръка готова, в очакване вратата да се отвори. Тя се открехна само един пръст и сержантът военен полицай извика:

— Ти, зад вратата. Хвърли веднага веригата, иначе няма да дочакаш разстрела сутринта.

Промърморих една ругатня, хвърлих я и седнах до задната стена. Оптошпионинът беше добре скрит.

— Колко е часът, сержант? — попита Мортън.

— Шестнайсет нула нула. — Той насочи пистолета си към нас, докато другият военен полицай изнасяше таблите и веригите.

— Трябва да отида до тоалетната.

— Не може до двайсет нула нула. Заповед на генерала.

— Кажи на генерала, че вече съм се чалдисал — извиках към затварящата се врата. Като си помисля, че го стисках за врата! Ако не ме бяха ударили… щях ли да го държа цели три секунди и да го убия? Не знаех. Но ако тогава не бях готов… чувствах, че сега сигурно съм готов да го направя.

Един час по-късно ни свалиха долу в залата, един по един, силно охранявани, после ни заключиха за през нощта. С изгасени лампи. Не знаех дали Мортън спи, но както бях смазан, дори тънкият матрак беше добър. Строполих се на него и не отворих очи, докато не чух познатото тракане на вратата и станах.

— Нула шест нула нула. Последната ви храна — обяви сержантът с голямо удоволствие.

— Отново гореща храна?

— Как така винаги познавате?

— Вземете си я. И на смъртния си одър ще ви проклинам. Последното нещо, което ще промълви устата ми, ще бъде твоето име.

Дори и да беше впечатлен от моята заплаха, не го показа. Остави таблите на пода и излезе.

— Още два часа — каза Мортън, в очите му блестяха сълзи. — Семейството ми не ме знае къде съм. Никога няма да научи какво се е случило с мен. Когато ме хванаха, бях избягал от къщи.

Какво можех да кажа? Какво можех да направя? За първи път в краткия си и твърде щастлив живот се почувствах абсолютно отчаян. Още два часа. И никакъв изход.

Каква е тази миризма? Подуших и се закашлях. Беше много лютива… и достатъчно силна, за да проникне през обхваналото ме ужасно униние. Отново се закашлях, после видях от пода в ъгъла на стаята да се издига струйка пушек. Мортън беше с гръб към него и изглежда не го беше усетил. Гледах изненадан как на пода се появи една пушеща ивица, разшири се, изви се. После видях в дървото тъмно кръгло петно, от което излизаше тъмен пушек. Мортън се разкашля и се огледа.

— Какво… — каза той, точно когато дървеният под пропадна. В тъмното отдолу се появи сивокос мъж.

— Не пипайте краищата на отвора — предупреди Стърнър. — Това е много силна киселина.

Откъм залата достигаха викове и шум от тичащи крака. Вдигнах Мортън на крака и го бутнах напред.

— Наблюдават ни… могат да чуят всичко, което говорим! — извиках аз. — Бързо!

Стърнър се изгуби надолу, Бутнах Мортън след него. После скочих в дупката, точно когато ключалката на вратата изтрака.

Ударих се, паднах настрана, претърколих се и изругах, защото едва не бях съборил Мортън. Той беше все още замаян, нереагиращ. Стърнър го дърпаше за ръка, опитваше се да го накара да отиде към друга дупка в пода на тази стая. Вдигнах Мортън, отнесох го до отвора и го пуснах през него. Последва писък и тупване. Стърнър излезе подир него, спускайки се по поставената там стълба.

В стаята над нас прозвучаха тежки стъпки. Скочих, хванах се за края на отвора, пуснах се и паднах. В полуосветено подземие.

— Насам — извика едно момиче и отвори врата на далечната страна.

Стърнър се бореше с Мортън, опитваше се да го повдигне. Отместих го настрана, хванах Мортън и го метнах на рамо. И побягнах. Момичето затвори вратата след нас и я заключи, после се обърна и последва Стърнър. Вървях подир тях колкото можех по-бързо. През друга врата, която също беше заключена след нас, през една зала и през още врати.

— За момента сме спасени — заяви Стърнър и провери последната врата. — Подземията са доста големи и всички врати са заключени. Ранен ли е приятелят ви?

— Тц… — отвърна Мортън, когато го свалих от рамото си. — Само замаян, според мен. Искам да благодаря…