Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Не мога да повярвам, че това е действителност! — каза Стърнър и бързо се върна на стола си.

Той и неговите другари се опитаха да протестират, но бяха принудени да млъкнат от гърма на тромпетите и скучните доказателства на пародийния съд. Престорих се на заспал, но бях изритан и се събудих. Мортън гледаше невиждащ пред себе си. Всъщност аз наистина подремнах, докато се събираха, все още не се чувствах много добре и се съсредоточих, едва когато ни изправиха на крака. Говореше Зенър.

— … изнесените доказателства срещу вас. Решението на този съд е да бъдете откарани оттук в ареста, където ще бъдете държани до осем нула нула утре, а после ще бъдете откарани на мястото на екзекуцията и разстреляни. Отведете ги.

— Искам справедливост! — извиках аз. — На мен не ми беше дадена възможност да кажа нито една дума по време на този фарс. Сега искам да направя изявление.

— Накарайте го да замълчи.

Една космата ръка притисна устата ми, после беше заместена от парцал. Мортън бе третиран по същия начин, макар той изглежда да не съзнаваше какво става. Зенър махна с ръка към преводача с микрофона.

— Предупреди ги, че това е много важно съобщение — каза той. Усиленият превод прогърмя над тълпата, която слушаше мълчаливо.

— Докарах ви тук, тъй като много от вас проявиха преднамерено неподчинение. Това ще се промени. Вие видяхте как действа правосъдието на Невенкебла. Тези двама затворници бяха намерени за виновни по много криминални обвинения. Наказанието по тези обвинения е смърт. Те ще умрат в осем нула нула часа утре сутринта. Разбирате ли това?

През внимателно слушащата тълпа се чу мърморене и Стърнър се изправи. Стражите посегнаха към него, но Зенър ги спря.

— Сигурен съм, че говоря от името на всички тук — каза Стърнър, — когато искам малко обяснение. Всичко това е много смущаващо. И най-смущаващо от всичко е откъде тези хора знаят за тяхната смърт утре? Те не изглеждат болни. Нито разбираме откъде вие знаете за точния час на тяхната смърт.

Зенър го погледна недоверчиво… после се ядоса.

— Наистина ли сте толкова тъпи? Тази изостанала планета да не е населена с наследствено малоумни хора? Двамата ще умрат утре, защото ще ги застреляме с пистолети. Това е пистолет! — извика той, извади пистолета си и стреля в дървената трибуна пред него. — Той изстрелва куршуми, те правят дупки в хората и утре пистолетите ще убият тези двама престъпници! Вие не сте вегетарианци. Убивате животни за храна. Утре по същия начин ние ще убием тези двама души. Сега ясно ли ви е?

Стърнър пребледня и си седна на стола. Зенър грабна микрофона и усиленият му глас проехтя над всички.

— Те ще умрат и вие ще гледате как умират! Тогава ще разберете и ще правите това, което ви заповядваме, и ще вършите онова, което ви казваме. Ако не се подчинявате, ще бъдете виновни като тези двама мъже и ще бъдете разстреляни като тях. Ще ви разстрелваме и убиваме и ще продължим да ви разстрелваме и убиваме, докато оцелелите ни разберат и ни се подчинят, и вършат точно онова, което им се казва…

— Сега можете да си отивате — завърши той. — Пуснете ги да си вървят. Отивайте си и помнете какво ви казах. Утре сутринта ще дойдете тук и ще наблюдавате как тези затворници ще умрат. След това ще получите новите си заповеди. И ще ги изпълнявате. — Зенър даде знак на нашите пазачи и Мортън и аз бяхме изправени на крака и завлечени обратно в килията. Тъй като не бяха издадени нови заповеди, хвърлиха ни в стаята, която служеше за килия, оковани и със затъкнати усти.

Спогледахме се мълчаливо, когато ключът се превъртя в ключалката.

Ако очите ми изглеждаха като на Мортън, тогава сигурно имах вид на много, много изплашен.

Осемнайсета глава

Лежахме в това неудобно състояние безкрайно много часове. Докато вратата се отвори и влезе един мускулест военен полицай с табли с храна. Той погледна към нас и сбърчи чело. Почти виждах как бавните му мисли текат по синапсисите. „Получиха храна. Затворниците са със запушени усти. Не могат да ядат.“ Точно когато неговите мисловни процеси стигнаха до този етап, той се обърна и извика през рамо:

— Сержант, Тук има проблем.

— Ти ще имаш проблем, ако ме безпокоиш безпричинно — отвърна сержантът и влезе.

— Погледнете, сержант. Донесох тази храна за затворниците. Но устите им са затъкнати с парцали и не могат да ядат…

— Добре, добре… и сам виждам.

Той извади връзка ключове, отключи моите вериги, после се обърна към Мортън. Издадох една приглушена въздишка през запушената си уста, раздвижих подутите си пръсти и се помъчих да се изправя. Сержантът ме изрита и аз изстенах по-силно. Усмихна се, докато излизаше. Измъкнах парцала от устата си и го хвърлих към затварящата се врата. После придърпах таблата, защото въпреки всичко чувствах глад. Погледнах и я отблъснах.

— Гореща храна — обади се Мортън, плюейки парчета парцал. — Усетих я, още щом я донесоха.

Той отпи малко вода от чашата си и аз се присъединих към него.

— Наздраве — казах аз и се чукнахме. — За военната справедливост.

— Бих желал да съм твърд като теб, Джим.