Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Събери сержантите да разиграем основно още веднъж атаката — наредих аз и разгънах познатата карта. Поради наближилото кацане всички бяха много изпълнителни. — Тук се предполага да се приземим — казах аз и посочих мястото на картата. — Колко от вас вярват, че военният пилот ще се приземи на точното място?

Пълно мълчание.

— Правилно. И аз така смятам. Предвижда се да се приземим призори, което означава, че вероятно ще бъде тъмно… или ще вали, или и двете. Ние ще излезем първи, защото трябва да изминем най-дълъг път. Аз ще водя с командирската кола, която, ако е тъмно и не ни обстрелват, ще бъде със запалени фарове, за да виждате.

Сержант Блог се намръщи и вдигна пълен с листчета бележник.

— Една специална заповед на генерала забранява използването на каквито и да било светлини.

— Правилно. Но генералът последен ще напусне кораба, а ние първи, и трябва бързо да се придвижим, защото веднага след нас идват танкове.

— Светлините да са включени! — отсече категорично сержантът.

— Аз ще отида до най-близкия хълм или високо място да сверя картата и да се уверя, че сме се приземили на определеното място. Ако не сме, ще определя точно къде, по дяволите, се намираме и накъде се движим. Лейтенантът ще събере войниците и ще следва командирската кола. Когато разбера накъде се движим, ще отидем там. Ето. Язовирът. Електроцентралата, която захранва този град, чието име не може да се произнесе, Белегарик, с електроенергия. Нашата задача е да я овладеем и охраняваме. Въпроси? Да, ефрейтор?

— Можем ли да оставим дажбите гореща храна тук и да се храним с местна храна?

— И да, и не. Ние ще вземем горещата храна, в случай че срещнем офицера от снабдяването, за да можем да му я натъпчем в устата. Но скоро ще намерим местна храна. Преди да ядете трябва да ми я донесете за проверка. Други въпроси?

— Амуниции. Кога ще получим амуниции?

— Сега те са на платформата за дебаркиране. Ще ви бъдат раздадени, като отидем там. Вие ще се погрижите всеки да си получи нужното. Освен това ще се погрижите да няма нито едно оръжие заредено. Не искаме някое оръжие да изгърми вътре в кораба.

— След като слезем ли да ги заредим? — попита първият сержант.

— Ще ги заредите, когато аз ви кажа. Не очакваме никаква съпротива. Ако няма съпротива, не е необходимо да стреляме по местното население. Щом не е необходимо да стреляме по тях, нападението на мига ще успее. Ако оръжията не са заредени, те не могат да стрелят. Оръжията няма да бъдат заредени.

Чу се тих ропот и ефрейтор Аспия с разперените като на бръмбар вежди изрази общата загриженост.

— Не можем да атакуваме с незаредени оръжия.

— Можете — заявих с възможно най-студен глас. — Можете да направите каквото ви се заповяда. Само едно оръжие ще бъде заредено. Моето. И аз ще застрелям всеки войник… или офицер… който не изпълнява заповедите ми. Други въпроси? Няма. Свободни сте. След трийсет минути готовност за дебаркиране.

— Не се чувстват щастливи от това положение с амунициите — каза Мортън, когато другите се отдалечиха.

— Упорит негодник. На мен не ми харесва идеята за убиването. Никакви амуниции, никаква стрелба. Така ще предотвратим инцидентите.

Той оправи кобура на пистолета си, все още разтревожен.

— Те трябва да могат да се защитават…

— Мортън! — извиках аз. — Погледни се в огледалото. Какво виждаш? Виждаш лейтенант Хеск да те гледа оттам. Започваш да разсъждаваш като него. Запомни, Мортън… ти само се правиш на войник, ти си мирен гражданин, насила вкаран в казармата. Забрави ли? Виждал ли си някога убит?

— Не съм. Когато умря леля ми, я видях в ковчега.

— Аз съм човек с опит… Виждал съм да умират хора и трябва да ти кажа, че гледката никак не е приятна. И когато човек умре, умира завинаги, Мортън. Не го забравяй, когато слушаш хората на насилието и омразата, пропагандаторите на ужасите на войната. Искаш ли да умреш?

Като казах това, допрях върха на ножа си до гърлото му. Той повдигна вежди, преглътна тежко и отговори:

— Не! — Прибрах ножа си така бързо, както го бях извадил и кимнах.

— Знаеш… че аз също не искам. И никой от живеещите на тази земя, на която дебаркираме с хиляди военни идиоти, не иска и се чудя, как изобщо се забърках във всичко това.

Мортън въздъхна.

— Като мен, насила.

— И какво направихме! Както винаги старите изпращат младите на война. Трябва да направят минималната възраст за влизане в казармата петдесет и пет години. Така много скоро ще се сложи край на войната, ще ти кажа.

Прозвуча аларма и всички светлини трепнаха. Погледнах си часовника.

— Сигналът. Да тръгваме.

Дебаркационният трюм представляваше осветен в червено ад от хора, машини и оборудване. Пробих си път през тях до моята командирска кола, която беше закрепена на края на рампата. Изритах веригите, които я държаха.

— Експлозивни са — обясни сержант Блог. — При слизане на рампата сами се откачват.

— Като видя, ще повярвам. Ако не се откачат, ще ми бъде много трудно да изляза оттук. Натоварено ли е всичко на тази кола както наредих?

— Точно както наредихте, сър. Допълнителните амуниции са на задната седалка.