Стоманеният плъх в танц със смъртта

До нас бяха дотичали един енергичен на вид сержант с гола глава, големи мустаци и двама редници. Отговорих на неговия поздрав.

— Аз съм изпълняващ длъжността първи сержант Блог. Ако вие сте капитан Дрем, значи сте новият ни командир — каза сержантът.

— И двете са верни, сержант. Поемайте тези хора и да тръгваме.

— Разделяме се с последния подслон на ротата. След десет минути отлитаме.

— Ще се справим. Да тръгваме.

Товарната рампа изчезна под краката ни, външният люк със скърцане се затвори. Трябваше да се катерим по кашони с оборудване, закрепени с болтове на палубата, за да достигнем стълбите. Два етажа по-нагоре беше ротата, натъркаляла се от стена до стена върху гравитационни матраци. Насочихме се към нашите и едва бяхме заели хоризонтално положение, когато червените лампи светнаха и двигателите зареваха.

Излетяхме и продължихме да набираме височина. Този кораб ни натовари с много по-голяма гравитационна сила от търговския транспорт, но армията трябва всичко да понася. Когато ускорението спадна на едно G, станах и махнах на сержанта.

— Столовата пълна ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Дай им да пият, но засега никаква храна…

От високоговорителите прозвуча силен шум, следван от гърмящ глас.

— Всички командири веднага на втора палуба. Всички командири, веднага.

— Лейтенант — обърнах се към Мортън, който изглежда едва се сдържаше да не повърне. — Поемете командването, докато се върна. — Наведох се и му прошепнах: — Не изпускай от очи раницата с птицата. Ако някой я отвори, и двамата сме вътре.

Той изпъшка тихо, а аз побързах да се отдалеча преди да започне да се самосъжалява. По мостчето се качваха и други офицери, всичките любопитни и очакващи.

— Може би сега ще разберем за какво е всичко това.

— Ще трябва да ни кажат нещо… от една година живеем само с клозетна информация.

Столовата не беше толкова голяма, така че само първите пристигнали можаха да седнат. Останалите се струпахме между масите и се подпряхме на стените. Когато се събрахме всички, един възрастен сержант ни провери по списък. После докладва на генерал с две лентички на председателската маса. Генералът призова за внимание и шумът от разговорите стихна.

— За онези от вас, които сега са прехвърлени в тази дивизия, това тук е вашият командващ офицер, генерал Лоуендър. Той има да направи важно съобщение.

Беше съвсем тихо, когато генералът се обърна към нас, кимна умно и заговори:

— Това е то, господа. Решителният час, денят на дебаркирането, моментът, който всички вие очаквахте, нещо повече, горяхте от нетърпение да настъпи. Капитанът на този кораб докладва, че летим към целта без никаква възможност да се върнем. Затова пликовете с тайните заповеди могат да се отворят.

Той вдигна един голям, тежък от печати с червен восък плик и го разтвори. После извади и вдигна подвързана с червено книга.

— Това е. Сигурно сте чули слухове, че планираме защитна операция срещу Землиджа. Това не е вярно. Службата за сигурност пусна тези слухове, за да заблуди противника. Чуждоземните ни врагове са много и техните шпиони са навсякъде. Което обяснява и големите мерки за сигурност. Тази потребност е минало. Както сами разбирате, сега сме в космоса, на път към един нов свят. Един богат свят. Свят, изгубил контакт с останалата част от Галактиката преди хиляди години. И, което е по-важно, свят, за съществуването на който знаем само ние. Той е населен, но местните жители са изостанали и не заслужават да имат този зелен свят за своите егоистични цели. Машината готова ли е? Добре. Генерал Зенър, откривателят на тази богата планета, лично ще ви разкаже за това.

Пулсът ми се ускори и започнах да се навеждам преди да разбера, че е запис и нямаше защо да се страхувам да не бъда разпознат. Светлините малко намаляха, генералът извади един дигитален запис от плика и го сложи в проектора. Пред нас се появи противната холограма на Зенър.

— Здравейте, войници на Невенкебла. Вие сте участници в най-великото дело, замислено някога от нашата страна. Вашата победа в боя ще обогати и засили нашата родина, така че никой няма да дръзне да си помисли за нападение. Очакват ни богатствата на този свят… Чоджеки!

Чу се тиха музика, Зенър изчезна, за да бъде заместен от синята сфера на планета, плуваща в космоса. Но ако ни спестиха неговия образ, високопарният му глас продължи да се набива в ушите ни.

— Чоджеки. Богат, топъл, плодороден. Вероятност едно на милион е, че тъкмо ние го открихме. Корабът, който командвах, беше преследван от убийците на Галактическия съюз и ние използвахме случаен, неизследван тунел да избягаме. Така открихме тази величествена планета. Може би има по-висша сила, която направлява нашата съдба, може би потребностите на нашата благородна земя са разбрани интуитивно от неизвестно ни благоволение.

— Може би това са стари глупости — прошепна някой и в тъмното се чуха одобрителни мърморения. Това бяха полеви офицери, които предпочитаха истината пред пропагандата. Но нищо не можеше да спре Зенър.