Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Варод, млъкни — прекъснах го аз. — Разполагаме с ограничено време за комуникация, преди детекторите отново да се появят. Нека да не губим време в празни приказки. Открих плановете за нападение.

Птицата ме погледна и кимна.

— Много добре — каза тя. — Казвай по-бързо подробности, включих на запис. Къде е мястото на нападение?

— Не е на тази планета. Те подготвят космически флот за нападение на друга планета.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Подслушах ги.

— Коя е планетата?

— Нямам представа.

— Ще се върна. Трябва да избягам от радиодетекторната кола.

Птицата се стрелна към небето, оставяйки зад себе си миризма на изгоряло ракетно гориво. Тя направи лупинг и кацна върху един минаващ камион. Продължаваше да предава, предполагам, защото в следващия миг детекторната кола префуча подир камиона. Продължихме да вървим.

— Какво е това нападение? Как го откри?

— Просто го открих. Един от ръководителите е генерал Зенър. От начина, по който говореше, разбрах, че това ще стане съвсем скоро…

Чу се свистене, последвано от топла въздушна вълна; птицата кацна на главата ми и заби острите си нокти.

— Трябва да откриеш коя планета ще нападнат — заяви тя.

— Открий я ти. Проследи ги, когато отлитат.

— Невъзможно. Най-близкият кораб с детекторна апаратура е на четири дни път оттук. Може би няма да стигне навреме.

— Трудно. Ох.

Потърках главата си, където птицата беше отскубнала няколко косъма, когато отлетя, наведох се и вдигнах кепето си. Тъкмо завихме зад ъгъла и зад нас изрева друга детекторна кола.

— Хайде да се смесим с тълпата — казах на Мортън. — Онези в детекторната кола ще почнат да ни подозират, ако винаги, когато засекат сигнал, попадат на нас.

— Не можем ли да се смесим с тълпите, които ядат и пият?

— Добра идея. Зная къде да отидем.

Слязох от бордюра и вдигнах ръка точно пред един камион. Шофьорът натисна спирачките, те изскърцаха, камионът се разтресе и спря пред мен.

— Караме малко бързичко, нали? — озъбих се на шофьора.

— Не ви видях, капитан…

— Зная защо не си ме видял. Защото един от фаровете ти не свети, ето защо. Но днес съм великодушен. Ако ни откараш с моя приятел до офицерския клуб, може би ще забравя, че изобщо съм те виждал.

Шофьорът нямаше никакъв избор. Той ни закара до клуба и продължи. Ние влязохме да опитаме опияняващите удоволствия, които в по-голямата си част бяха същите като в клуба на сержантите, с тази разлика, че тук имаше сервитьори. Само една четвърт от масите бяха заети: всички останали офицери навярно бяха на служба. Нашите пържоли и бира се появиха с типичната бързина и ние се нахвърлихме върху тях, ръмжащи от глад. Почти бяхме свършили, когато на входа се показа офицер и наду една свирка.

— Излизай и се строявай. Всички. Извънредно положение. Транспортът е навън. Това се отнася и за вас — каза той и посочи с пръст към нас.

— Ние току-що влязохме, полковник — възразих аз.

— Току-що излизате. А виждам, че сте се нахранили, което аз още не съм направил, така че не ме ядосвай, момче.

— Веднага тръгваме, сър!

Двамата с Мортън се втурнахме навън заедно с останалите към чакащите автобуси. Последен се качи полковникът и шофьорът потегли.

— Мога да ви кажа само следното — започна полковникът, викайки с всичка сила, за да надвика шума от мотора. — Поради причини, които не ви засягат, плановете ни се ускоряват. Вие се включвате в изпълнението и то веднага. — Имаше въпроси и протести, които той прекъсна.

— Тишина! Зная, че всичките сте добре охранени канцеларски плъхове от базата… но вие също сте войници. Тъй като планираните операции се ускоряват, прехвърлянето на някои полеви офицери ще се забави. Вие ще трябва доброволно да заемете техните места. Ще получите бойно снаряжение, ще се присъедините към нашите войски и веднага ще ви натоварим. В полунощ всички ще заминем.

Полковникът остави без внимание оплакванията и протестите, но накрая се ядоса. Той измъкна пистолета от кобура и стреля в покрива на автобуса. После го насочи към нас. Настъпи мъртвешка тишина. Имаше противна усмивка и остри зъби.

— Така е по-добре — каза той и продължи да държи насочен пистолета. — Всички сте срочно служещи тъпоглавци, което означава, че сте си издействали и купили топли местенца, но това сега няма да ви помогне. Вие сте в армията и сте длъжни да изпълнявате заповеди. — Когато автобусът спря, той отново стреля в покрива. — Сега искам доброволци за бойна служба. Всички доброволци да излязат крачка напред.

Всички пристъпихме като един. Във вещевия склад светеха лампи, служители чакаха до заредените рафтове, един офицер стоеше на входа.

— Отстранете се — заповяда полковникът, без да сваля очи от нас, докато слизахме от автобуса.

— Не мога, сър — каза офицерът от снабдяването. — Не мога да дам нищо, без заповеди от щаба. Още не са пристигнали…

Полковникът стреля в лампата над вратата на склада и допря дулото на пистолета си до носа на офицера.

— Какво каза? — изръмжа полковникът.

— Заповедите вече пристигнаха, сър! Влизайте и вземайте всичко. Бързо!