Стоманеният плъх в танц със смъртта

Всичко стана бързо. Ние се втурнахме в склада с максимална скорост и докато тичахме, грабехме дрехи, ботуши, раници, колани, всичко. Налудничавият полковник сега изглежда беше навсякъде, пистолетът му от време на време поддържаше темпото. Улицата зад сградата представляваше демонична сцена на офицери, които сваляха щабни униформи, хвърляха ги на земята и обличаха зелени бойни униформи, слагаха шлемове на главите си и всичко останало в раниците. После отиваха в съседната сграда, където се раздаваше оръжие. Но без боеприпаси, забелязах аз; полковникът не беше толкова глупав. Препъвайки се под теглото на товара, излязох на улицата и седнах до една стена, потънал в пот. Мортън се стовари до мен.

— Имаш ли някаква идея защо е всичко това? — попита той задъхан.

— Имам много ясна идея. Военните мислят, че са шпионирани. С пълно основание, защото наистина са шпионирани. Затова те са ускорили нападението, преди техните планове да бъдат разкрити.

— Какво ще стане с нас?

— Ще участваме в нападението. Най-малкото ще излезем като офицери. Което означава, че ще можем да останем в задните редици и да командваме войските пред нас, в случай на някаква неприятелска съпротива…

— Отвори си раницата — каза молецът в ухото ми.

— Какво викаш?

Усетих изгаряне по ухото си, когато молецът изпразни батериите си в кожата ми.

— Отваряй… раницата! — повтори той и падна, с изпразнени и мъртви батерии.

Наведох се и отворих раницата, чудейки се дали нещо не е поставено там. Чу се изсвирване и миризма на ракетно гориво, а птицата прелетя покрай мен и влезе в раницата.

— Няма да нося тази проклета птица и да бъда хванат с нея и разстрелян! — извиках аз.

— Трябва да го направиш в името на цялото човечество — отвърна птицата. Очите й диво светеха. — Реактивира се чрез двукратно натискане на човката. Край.

Светлината намаля и изчезна. Чух стъпки и затворих раницата.

— Качвай се! — заповяда полковникът. — Потегляме!

Четиринайсета глава

Имаше много малко време за почивка. Щом офицерите бяха изплюти навън от вещевия склад, препъващи се под товара на бойната екипировка, се появиха камиони да ги откарат в нощта. Като пъшкахме и се оплаквахме заедно с останалите пъшкащи и оплакващи се наоколо, Мортън и аз метнахме раниците и оръжията си през задния капак на камиона и се изкатерихме след тях. Когато беше напълнен до отказ и малко повече, той потегли.

— И кат ши помишлиш, че току-що отново доброфолно ше жапишах. Доброфолно — оплака се един офицер и политна към мен. Чу се кълколещ шум от недовършена бутилка.

— Сподели богатството, сподели богатството — промърморих аз и дръпнах бутилката от треперещата му ръка. Беше доста противно питие, но силно.

— Ти още ли не пиеш? — обърнах се към Мортън, вдигнал бързо изпразващата се бутилка.

— Бързо възприемам. — Той пи, закашля се, после отново пи, преди да върне бутилката на нейния собственик.

Над нас прозвуча силен тътен и трябваше да затворим очи, заради блясъка от един излитащ космически кораб. Операцията беше започнала. Изскърцаха спирачки, камионът спря и ние полетяхме напред. Един познат и противен глас ни заповяда да слезем. Нашата съдба — енергичният полковник — ни чакаше. Сега с него имаше радиожурналист и група сержанти. Зад него под строй към чакащия транспорт идваха роти, батальони.

— Слушайте всички — изрева полковникът. — Това тук са добри войници и те имат нужда от добри офицери. За нещастие аз можах да им осигуря само канцеларски плъхове с дебели задници, утайката на базата. Затова ще ви разделя, по един на всяка рота, с надежда, че можете да придобиете известен опит, преди да бъдете убити.

Това не беше хубаво. Бях обещал на Мортън да се грижа за него. А ако бъдем разделени в различни роти, нямаше да мога да го правя. Въздъхнах. Трябваше да наруша първото правило на военното оцеляване, главната военна аксиома — да си държиш устата затворена и да не се захващаш с нищо по желание. Излязох напред според устава и чукнах токове.

— Сър! Задникът ми е слаб, коремът плосък. Имам боен опит. Снайперист съм, преподавам бойни изкуства.

— А аз не ти вярвам! — изрева той право в лицето ми.

Хвърлих го на земята, сложих крак върху гърба му, взех му пистолета, пръснах една от уличните лампи, помогнах му да се изправи на крака и му върнах оръжието. Свирепият му поглед омекна, превърна се почти в усмивка и той изчисти полепналите по униформата му камъчета.

— Бих могъл да използвам повече такива като тебе. Взимай бойна рота. Име?

— Дрем. Почтително моля за заместник лейтенант Хеск. Той е млад и тъп, но аз съм го обучавал.

— Взимай го. Заминавайте. Други доброволци?

Грабнах раницата си, преди полковникът да размисли и забързах към транспорта, следван от Мортън.

— Когато го събори на земята, помислих, че ще умра — каза задъхан той. — По една случайност отърва кожата.

— За да оцелееш в съвременния свят при тези канцерогенни и транспортни рискове, трябва да използваш всяка предоставила се възможност — отбелязах авторитетно. — Мисля, че можем да спрем и да свалим раниците. Пристигна помощ.