Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Мога ли да направя нещо за вас, капитане? — попита Блог и се показа на вратата зад мен. Всички искаха да научат за съвещанието. Хвърлих пакета на леглото си.

— Сержант, какво е положението със силните напитки във войска, която скоро ще влезе в бой?

— Строго забранено, сър, наказва се от военен съд. Но един от допълнителните резервоари на командирската кола е пълен с деветдесет и девет.

— Деветдесет и девет какво?

— Деветдесет и девет процента чист алкохол. Разрежда се с вода и му се прибавя сух портокалов сок.

— Тъй като отиваме на бой, аз извършвам полево назначение. Изпълняващ длъжността първи сержант Блог, вече сте първи сержант Блог.

Извадените от Мортън три алуминиеви канчета издрънчаха върху масата. Последва тупване на плик с кристали сух портокалов сок. Разбрах, че Мортън се беше адаптирал към военния живот.

Сержантът се върна с двайсетлитрова туба с алкохол, който разреден с вода представляваше четирийсет литра чиста напитка и щеше да направи това пътуване по-поносимо.

Чукнахме се и пихме.

— Тази гадория е доста отвратителна — отбеляза Мортън и подаде празната си чаша за още. — Можеш ли да ни кажеш какво научи?

— Имам някои добри новини и някои добри новини. Първите добри новини са, че ще нападнем и окупираме невероятно богата и до този момент никому неизвестна планета, наречена Чоджеки. Вторите… те изглежда нямат никаква защита. Нито армия, нито полиция, нищо.

— Невъзможно — каза сержантът.

— Всичко е възможно във времето и пространството на Галактиката. Да се надяваме, че рапортът е точен, защото тогава нахлуването ще бъде лесно.

— Аз мисля, че е уловка. — Сержантът все още не искаше да повярва. Кимнах.

— Генералът изглежда също мисли така. Той е сигурен, че има скрита тайна армия.

— Не е задължително — поклати глава Мортън. — Преди да постъпя в армията следвах история. Ето защо мога да ви кажа: хората са различни. Както справедливо посочихте, капитане, във времето и пространството на Галактиката има много видове общества, правителства…

— Щом има правителства, има и армии. Това е неизбежно.

Питието правеше сержанта свадлив, а Мортън — сълзлив.

— Правилно. — Изправих се на крака и бутнах тубата с алкохол под масата. — Старши сержант, съберете сержантите. Кажете им това, което аз ви съобщих за нападението, а те да го предадат на войниците. Засега това е всичко.

Вратата се затвори зад сержанта, Мортън захлупи глава на масата и захърка. Явно бе слаб пияч. Довърших отвратителния, макар и сигурно смъртоносен алкохолно-портокалов коктейл и стомахът ми закъркори, недоволен от него. Или от глад? Много време, твърде много време беше минало от недоядената пържола в офицерския клуб. Бръкнах в раницата си и намерих част от дажбата, която бяхме получили. Червеникава туба с надпис: „ТОПЛА ХРАНА“, Друг надпис с по-дребни букви посочваше, че е за двама души и може да се отвори, като се отреже бялото кръгче в края. Извадих бойния си нож от канията и ентусиазирано го отрязах. Тубата моментално стана изключително топла и ми изгори пръстите. Пуснах я на масата, където тя зашумя, засъска и започна да се разширява. Държах ножа си готов, в случай че се нахвърли върху мен. Чу се шум от раздиране, обвивката се разкъса и храната нарасна до дълга цял лакът наденица. Изглеждаше отвратителна, но миришеше доста хубаво. Отрязах едно парче, набодох го на ножа си и го лапнах. Липсваше само бирата.

Животът продължи по този начин. Дните следваха един подир друг като люлееща се голяма червена наденица. Колкото и да бе приятна първата хапка, аз започнах с неохота да ям от противните наденици. Както и всички други. Поради някаква неправилно разбрана заповед, в суетнята при товаренето на транспорта топлата храна беше единствена на борда. Дори генералът трябваше да яде отвратителните наденици, от което също не беше доволен.

Имахме събрания и брифинги и всичко усърдно предавах на войниците. Чистехме и лъскахме оръжията, точехме ножовете си, минавахме на прегледи за късогледство, за да се поддържат лекарите-офицери във форма, наливахме се с алкохол, докато минаха петнайсет дни и бе издадена заповед за още едно събрание на офицерите.

Този път беше различно. Купчината офицери около генерал Лоуендър оживено разговаряха и разглеждаха картите. Щом се събрахме всички, генералът се изправи… и удари с юмрук по масата.

— Нападението започна!

Той изчака да заглъхнат одобрителните възгласи и продължи:

— Първите ни разузнавачи съобщават, че не са срещнали никаква съпротива. Засега. Но ние трябва да сме внимателни, защото това може да е хитрост, с която да ни вкарат в някакъв капан. Всички имате заповедите си, знаете какво да вършите… затова няма какво повече да се каже. Кацаме след два часа. Сверете си часовниците. Това е всичко. Освен, момчета… да вървят по дяволите.

Последваха нови одобрителни възгласи, преди да се върнем и да кажем на войниците какво ни чака.

— Крайно време беше — коментира сержант Блог. — Войниците се разкиснаха, омързеливиха се от лежане. Крайно време беше.