Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Никакво. Можеш да се обръщаш към мен с „той“, „тя“ или „то“. За мен полът е без значение.

— За нас, хората, е от значение… и се обзалагам, че и на теб ти липсва!

— Глупости. Не може да ти липсва нещо, което никога не си имал. На теб случвало ли ти се е да се събудиш и безпомощно да мечтаеш за фоторецептори на края на пръстите?

Примерът беше убедителен: старият Марк не беше глупав. Но колкото и интересни да бяха тези приказки, време бе да премина към целта на моето посещение.

— Марк… дойдох при теб поради една много важна причина.

— Несъмнено.

— Слушал си предаванията и знаеш какво става горе. Малоумният престъпник Зенър тази сутрин ще убие десет души твои верни последователи. Какво смяташ да направиш?

— Нищо.

— Нищо! — Не можах да сдържа нервите си и ритнах предната част на лъскавия панел. — Ти си създал Индивидуалния мутуализъм и си го натрапил на Галактиката. Ти си проповядвал тази вяра и си довел твоите следовници тук… и сега като безпристрастен наблюдател ще гледаш как умират?

— Престани с тези глупости, Джим — каза топло той. — Опитай се да се придържаш към истината. Аз публикувах политическа философия. Хората я прочетоха, приеха я ентусиазирано, приложиха я и я харесаха. Те ме докараха тук, а не аз тях, но това не означава, че им позволявам да ми се месят с логика и истина. Така че, успокой се, момче, и нека да погледнем трезво на нещата.

Преместих се настрана, когато роботът метла-лопата отново влезе, протегна една влажна кърпа и избърса следата от обувката ми върху корпуса на Марк. Поех дълбоко дъх и се успокоих, защото наистина с нерви нищо нямаше да постигна.

— Прав си, Марк, да ги погледнем трезво. Там горе ще бъдат убити хора. Ще направиш ли нещо срещу това?

— Не мога да направя кой знае какво физически. А всички политически и философски идеи са изложени в моята книга. Гражданите горе знаят за ИМ толкова, колкото и аз.

— Значи просто ще си седиш тук, ще слушаш как ти цвъртят електроните и ще ги оставиш да умрат.

— Хората и по-рано са умирали за своята вяра.

— Страхотно. Аз обаче искам да живея за моята. И ще направя нещо… дори ти да не можеш.

— Какво смяташ да направиш?

— Още не знам. Можеш ли да ми дадеш някакъв съвет?

— За какво?

— Как да ги спася, ето за какво. Как да сложа край на нашествието и да убия Зенър…

И тогава се сетих. Не беше необходимо да изтъквам политически аргументи пред Марк… трябваше просто да използвам неговия интелект. Ако има банки с памет стари хиляди години, той сигурно разполага с необходимата ми информация. А аз все още пазех електронния птицошпионин.

— Ей, Марк, стара машино, ти можеш да ми помогнеш! Искам само малко информация.

— Разбира се.

— Знаеш ли пространствените координати на тази система и тази планета?

— Разбира се.

— Тогава ми направи една малка разпечатка от тях, колкото се може по-бързо! Да изпратя съобщение със свръхсветлинна скорост до Галактическия съюз за помощ.

— Не разбирам защо трябва да го правя.

Излязох от кожата си.

— Не разбираш…! Чуй, ти, малоумна машино, аз те моля само за малко информация, която ще спаси човешки живот… а ти не разбираш…

— Джим, мой чуждоземен приятелю. Не си изтървавай нервите толкова лесно. Лошо е за кръвното ти налягане. Нека да завърша изявлението си, ако може. Щях да добавя, че тази информация е напълно излишна. Ти вече изпрати съобщение със свръхсветлинна скорост, още когато си върна дегизирания като гарван предавател.

Двайсет и девета глава

— Вече съм изпратил съобщение със свръхсветлинна скорост? — зяпнах аз и мислите ми започнаха да се въртят в кръг.

— Изпратил си.

— Но… но… но… — Спрях, стиснах разума си за врата и силно го разтърсих. Логика, Джим, време е за логика. — В записаното съобщение на капитан Варод се казваше, че ще са ми необходими координатите, за да изпратя съобщение със свръхсветлинна скорост.

— Това явно е било лъжа.

— Ако кажа, че беше радиосъобщение, пак ли е лъжа?

— Разбира се.

Закрачих напред-назад, а телевизионната камера ме следваше. Какво ставаше? Защо ме бе излъгал Варод за сигнала? И ако го беше получил, къде се бавеше той? Ако е получил сигнала и не е изпратил флота или друга помощ, тогава той е отговорен за убийствата. Съюзът не би направил такова нещо. Но Марк може би знаеше какво става. Обърнах се.

— Говори, стари мозъко в кутия! Пристигна ли флотът на Съюза или е на път?

— Съжалявам, Джим, не зная. Последният телескоп в орбита още преди столетия остана без захранване. Затова не зная повече от теб. Единственото, което мога да предположа, е, че сме много далеч от освободителите, които очакваш.

Престанах да крача и неочаквано се почувствах много уморен. Щеше да стане през някой от следващите дни. Огледах стаята.

— Нямаш ли някой стар сандък или нещо, на което да поседна?

— О, скъпи, извинявай. Не съм много добър домакин, нали? Липсва ми тренинг.

Докато говорехме, едно моторизирано канапе се дотъркаля и спря зад мен. Седнах. Трудно ми беше да мисля за Марк като за неодушевен предмет, при този глас и всичко останало.

— Много благодаря, страшно е меко. — Облизах устни и той разбра намека.