Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Може ли аз да направя предложение? — попита Нийб.

— Всички предложения са добре дошли.

— Аз ще ви заведа в града. Вие ще се представите за мой баща. Тук, в Линг, имаме чудесна театрална трупа и много добри гримьори. Вие можете да бъдете стар човек, аз — ваша дъщеря и шофьор. Ще бъде много вълнуващо.

— Вие сте страхотна! — Скочих на крака и в изблик на неудържим ентусиазъм я прегърнах и целунах. После, когато хормоните започнаха да се изливат в кръвта ми и прогониха всички други мисли от главата ми, бързо седнах. Тя беше невероятно умна, мила, интелигентна, красива девойка, но аз трябваше просто да забравя всичко това. Засега.

— По-добре да тръгваме.

— Брат ми ще ви заведе до театъра. Ще им се обадя по телефона и ще им обясня какво трябва да направят. После ще уредя превоза. Нямате нищо против, ако кажа, че намирам всичко за очарователно и вълнуващо, нали? Трябва да ви благодаря, че ми позволихте да ви помогна. Това е много по-приятно от училище.

— Аз трябва да ви благодаря. Какво учите?

— Вулканология. Обичам магмата и вулканичната шлака, когато слизам долу сред пушеците…

— Да. Трябва да ми разкажете за тези изгарящи удоволствия. По-късно.

— Разбира се… сега да вървим при брат ми.

Мисля, че приготвиха специален влак. Само с два вагона и никакви други пътници. Мортън изглеждаше виновен… но и радостен, че няма да се върне в Белегарик. Махнах му стеснително за довиждане с бастуна и разтреперан се качих. Бях стар и слабоват и ми трябваше съвсем малко. Сива брада, сълзящи зачервени очи, сбръчкан като стар ботуш — в театъра наистина бяха свършили чудесна работа. Един хамут под дрехите така ме беше превил одве, че гледах надолу към сбръчканите си и осеяни с петна ръце.

Железопътната линия беше права, влакът — бърз и до крайната ни гара никъде не спря. Когато пристигнахме, на перона ни чакаше черна кола. Шофьорът излезе и ни отвори вратата.

— Карали ли сте такава? — попита той.

Нийб кимна.

— С двеста волта тягова сила. Голямо удоволствие е да се кара.

— Наистина. Увеличил съм оборотите до трийсет и три хиляди. За това пътуване енергията е повече от достатъчна. — Той посочи към торпедото между задните колела. — Там е маховикът, на неговия вал е електрическият генератор. Двигателят е на предните колела. Чисто и екологично.

— И с онзи жироскоп там долу е много трудно да се отклони — казах аз.

— Открихте го. Желая ви късмет.

Нийб включи и голямото ускорение ме залепи на седалката. Понесохме се напред по празния път.

— Ще намаля преди да достигнем бариерата. Не е ли удоволствие да се пътува! Каква ли максимална скорост може да вдигне?

— Недейте… проверява! — изграчих аз, когато пейзажът се замъгли пред очите ми. — Макар че съм стар човек и животът ми е бил пълноценен, още не ми се ще да се разделям с него!

Тя се засмя с чудесния си, приличен на камбанен звън смях и намали приблизително до скоростта на звука. Нийб очевидно познаваше добре пътя, с всички тези велосипедни излети, защото точно пред бариерата на пътя намали до пълзене, после взе завоя.

— Защо сте блокирали така пътя, негодници! — извиках аз сопнато от прозореца и размахах бастун към дебелия капитан, който се беше подпрял на бариерата и си чистеше зъбите с клечка. Остатъци от гореща храна, надявах се.

— Затваряй си устата, старче. Къде мислиш, че отиваш?

— Наистина ли си толкова тъп, колкото изглеждаш, глупако? Не си ли чул нарежданията на върховния командир? Градските работници веднага да се върнат. Аз съм електроинженер и ако искате светлина във вашите нужници и хладилници за вашите бири, моментално трябва да вдигнете тази бариера.

— Спри тези глупости, старче — изсмя се той. Но отстъпи назад и даде знак на двама сержанти, които вдигнаха бариерата. Никакъв редник не се вижда, отбелязах аз. Надявах се, че офицерите се развличаха, като за разнообразие вършеха тяхната работа. Когато минахме покрай постовите, размахах за последен път бастуна, продължихме по пътя и се загубихме от погледа им зад един завой. Нийб спря пред първата телефонна кабина и аз скочих с артритните си крака.

— В града ли си? — попита Стърнър.

— Току-що пристигнах.

— Много добре. Ще се срещнем на входа.

— На входа? Какъв вход, къде?

— На площад „Марк Форър“, разбира се. Къде другаде?

Добър въпрос. Аз си представях, че там има само статуя. Не бях разбрал, че там е и жилището на стария Марк. Качих се в колата и тя потегли с обичайното свистене на гуми. Докато пътувахме, свалих част от маскировката си, започвайки с хамута. Оставих брадата, в случай че има патрули… и наистина имаше.

— Намалете — помолих аз. — Нека да не будим подозрение.