Стоманеният плъх в танц със смъртта

Сержантът, който водеше патрула, ни погледна, когато минахме покрай него. Не му обърнах никакво внимание, но бях впечатлен от неговото отделение. Когато завиха зад ъгъла, последните двама се шмугнаха в отворената врата на една сграда и се изгубиха. Така че не само дезертьорите не се връщаха… ами и техният брой непрекъснато се увеличаваше. Страхотно! Ако това продължи, в скоро време армията на Зенър ще се състои само от офицери и сержанти. С такъв състав не се печелят войни. Видях, че се доближаваме до целта, затова смъкнах брадата и бръчките и когато пристигнахме на площада и колата спря, бях с четирийсет години по-млад. Стърнър стоеше пред статуята и я гледаше възхитен.

— Бих искал да дойда с теб — каза той.

— Аз също — съгласи се с него Нийб. — Ще бъде страшно вълнуващо. Но, разбира се, ние не сме поканени и не можем да се натрапим.

— Откъде да вляза?

Стърнър посочи бронзовата врата на задната страна на каменния постамент на статуята.

— Оттам.

— Взе ли ключ? — Те ме погледнаха изненадани.

— Разбира се, че не. Не е заключено.

— Трябваше да се досетя — промърморих аз. Каква философия. Стотици, хиляди години тази врата не е била заключена и никой не е влизал вътре. Протегнах ръка, а те я стиснаха и тържествено я разтърсиха. Разбрах защо. Това беше като сбогуване с главата на местната църква, който тръгва по стълбата към Бога.

Натиснах силно и дръжката се завъртя. Бутнах вратата и тя със скърцане бавно се отвори. Леко запрашени стъпала водеха надолу. Светнаха лампи и видях, че една от крушките е изгоряла. Надявах се Марк Форър да не е.

Кихнах от праха, който бях вдигнал с краката си. Слязох много надолу. Стъпалата свършиха в малка стая с осветени електрически схеми по стените и голяма позлатена врата. В нея бяха изрязани и инкрустирани с диаманти безсмъртните думи: „СЪЩЕСТВУВАМ. СЛЕДОВАТЕЛНО МИСЛЯ“. Под тях имаше малък надпис с червени букви: „МОЛЯ, ИЗТРИЙТЕ СИ КРАКАТА ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕТЕ“. Изтрих си краката на поставената за целта изтривалка, поех дълбоко дъх и се пресегнах към дръжката, която изглеждаше изсечена от рубин.

Вратата се отвори на добре смазаните панти и влязох. Голяма, добре осветена стая, суха и кондиционирана. Циферблати и електронни прибори покриваха едната стена. А в средата на стаята…

Марк Форър. Същият като на рисунките. С тази разлика, че от него излизаха много кабели и проводници към колекцията от апарати. Циферблатите светеха, една телевизионна камера се завъртя към мен. Пристъпих напред, застанах пред него, съпротивлявайки се на обхваналото ме желание да се поклоня. И какво трябва да каже човек на една интелигентна машина? Тишината продължи. Започнах да се чувствам смешен. Прокашлях се.

— Марк Форър, предполагам?

— Разбира се. Някой друг ли очакваше да видиш…!

Гласът беше стържещ и груб, думите заглъхнаха със страшно скърцащ звук. В същото време се появи малко облаче пушек отпред и едно капаче се отвори. Ядосах се.

— Страхотно! Наистина чудесно. Стотици години този електронен всезнайко стои тук и в неговите банки памет се съхранява мъдростта на вековете. После в мига, в който му заговарям, той експлодира и умира. Като лайт мотив на лоша шега…

Отзад се чу тракане, скочих и се обърнах, заех отбранително положение. Беше малък робот на гумени колела с множество механични наставки. Той се дотъркаля до Марк и спря. Завършваща с клюн като на граблива птица ръка се протегна и бръкна в отворения панел, измъкна една платка и я хвърли на пода. Докато ставаше това, от един отвор в горната част на робота се появи друга платка. Клюнът я взе и внимателно я пъхна в отвора пред него. Панелът на Марк се затвори, роботът се обърна и се отдалечи.

— Не — каза Марк Форър с дълбок и резониращ глас. — Не експлодирах и не умрях. Това беше платката ми за гласова симулация. Късо съединение. Минаха много столетия, откакто не съм я използвал. Ти си чуждоземецът Джеймс ди Гриз.

— Същият. За машина в едно толкова дълбоко подземие си доста добре осведомен, Марк.

— Няма проблем, Джим… тъй като изглежда обичаш да се обръщат към теб на малко име. Понеже всичките ми входове са електронни, няма значение къде е централният ми процесор.

— Правилно, не бях помислил за това. — Отместих се настрана, тъй като един робот с четка се втурна, помете изхвърлената на пода платка и я пусна в близкото кошче за боклук. — Но щом знаеш кой съм, сигурно знаеш и какво става горе.

— Разбира се. През последните хиляда години не съм виждал такова вълнение.

— О! И харесва ли ти това? — Този хладен, загадъчен електронен интелект беше започнал да ме дразни. Малко се шокирах, когато той се засмя с разбиране.

— Спокойно, спокойно, Джим. Заради теб включих гласовите емоционални обратни връзки. Престанах да ги използвам преди столетия, когато открих, че истинските вярващи предпочитат равнодушен глас. Много ли си пристрастен към жените? — добави той с топъл контраалтов глас.

— Остани мъж, ако обичаш, изглежда някак си по-естествено. Макар че не зная защо трябва да приписвам какъвто и да е пол на машина. За теб това има ли значение?