Стоманеното сърце

— Показах ви слабото място на Повелителя на нощта — отговорих аз. — Слънчевата светлина, ултравиолетовата радиация. Той не подозира, че някой е наясно с това. Можем да го ползваме и да го хванем в капан.

— Не си доказал нищо — настоя Меган. — Показа ни, че той има слабо място. Но всеки Епичен има. Не знаеш, че това е слънчевата светлина.

— Прегледах източниците му — намеси се Тиа. — Наистина… наистина изглежда, че Дейвид може и да разполага с нещо.

Меган стисна зъби. Ако наистина трябваше да я убеждавам да се съгласи с плана ми, щях да се проваля. Не личеше тя да е склонна да се съгласи, колкото и добри да бяха аргументите ми.

Ала не бях убеден, че ми е нужна нейната подкрепа, каквото и да говореше Проф. Бях виждал как го уважават останалите Възмездители. Решеше ли той, че идеята е добра, те щяха да го последват. Само трябваше да се надявам, че моите доводи ще са достатъчно добри за него — въпреки настояването му да убедя Меган.

— Зарево — продължи Меган. — Какво ще кажеш за него?

— Лесна работа — отвърнах аз и настроението ми се подобри. — Зарево не е такъв, какъвто изглежда.

— Това какво означава?

— Нужни са ми записките, за да обясня. Но той ще е най-лесен от тримата, това ви го обещавам.

Меган направи физиономия, все едно това я обижда и се дразни, че не искам да споря с нея без записките си.

— Все тая — рече тя, после направи някакво движение, завъртя стаята в кръг и отново ме накара да се олюлявам, макар да нямаше тласък. Погледна ме и аз забелязах намек за усмивка върху устните й. Е, поне разбрах едно нещо, което разчупва студенината й — почти да ме накара да изгубя обяда си.

Когато стаята спря да се върти, гледката ни беше нагоре и под ъгъл. Всяка част от мене говореше, че трябва да се плъзгаме назад към стената, но знаех, че това е просто игра на перспективата.

Точно пред нас група от три коптера летеше над града. Бяха лъскави и черни, всеки с по две големи перки. Отстрани имаха изрисувана в бяло емблемата на Правоприлагането — меч и щит.

— Вероятно дори няма да се стигне до Зарево и Повелителя на нощта — каза Меган. — Трябваше първо да изтъкна това: Правоприлагането.

— Права е — рече Ейбрахам. — Стоманеното сърце винаги е обграден от войници на Правоприлагането.

— Значи ще извадим от строя първо тях — отговорих аз. — Без друго това е първото нещо, което би направил един съперник Епичен: да обезвреди армията на Стоманеното сърце, за да нахлуе в града. Това само ще помогне да го убедим, че ние сме съперник Епичен. Възмездителите никога не биха направили нещо подобно — да се сражават с Правоприлагащите.

— Не бихме го направили — каза Меган, — защото би било чиста идиотщина!

— Наистина изглежда малко извън нашите възможности, синко — потвърди Проф. Можех обаче да преценя, че съм го запалил. Гледаше с интерес. Хареса идеята да измъкнем Стоманеното сърце. Възмездителите правеха такива работи — да играят с арогантността на Епичните.

Вдигнах ръце, подражавайки на движенията, които другите правеха, после ги прострях напред в опит да придвижа наблюдателницата към главната квартира на Правоприлагането. Стаята тромаво се залюля, килна се на една страна и прелетя през града, за да се забие в калкана на някаква постройка. Застина там и не можа да продължи навътре, понеже шпионската мрежа не гледаше там. Цялата стая се затресе, сякаш отчаяно опитваше да изпълни искането ми, но не знае къде да отиде.

Катурнах се настрани към стената, после замаяно пльоснах на пода.

— Ух…

— Искаш ли да го направя вместо тебе? — попита развеселено Коуди откъм вратата.

— Аха. Благодаря. Главната квартира на Правоприлагането, моля.

Коуди направи движенията, вдигна стаята, изравни я, после я завъртя и я придвижи над града, докато не увиснахме над една голяма, прилична на черна кутия постройка. Изглеждаше малко като затвор, макар да не подслоняваше престъпници. Е, поне санкционираните от държавата такива.

Изправих се, решен да не изглеждам като глупак пред другите. Само че не бях сигурен дали е възможно.

— Има един прост начин да неутрализираме Правоприлагането — казах аз. — Отстраняваме Конфлукс.

За пръв път идеята ми не предизвика възмутени възгласи от страна на останалите. Дори Меган изглеждаше умислена. Стоеше съвсем близо до мен, със скръстени ръце. Много искам пак да я видя да се усмихва, помислих аз и веднага се постарах да отклоня ума си от това. Трябваше да остана съсредоточен. Не беше времето да допусна да загубя почва под краката си. Е… поне фигуративно.

— Обмисляли сте го — отгатнах аз и огледах стаята. — Ударихте Случайност, но сте говорили вместо него да опитате с Конфлукс.

— Би било мощен удар — каза тихо Ейбрахам, облегнат на стената до Коуди.

— Ейбрахам го предложи — уточни Проф. — Всъщност, бори се за това. Част от доводите му бяха същите като твоите: че не правим достатъчно, че не се целим в Епични, които са достатъчно влиятелни.

— Конфлукс не е просто началник на Правоприлагането — развълнувано казах аз. Най-сетне като че ли ме слушаха. — Той е даряващ.

— Какъв? — попита Коуди.