Стоманеното сърце

— Благодаря — рече Коуди и галантно попривдигна камуфлажното си кепе.

— Това не беше комплимент.

— О, момичето ми, просто ти не си искала да ми правиш комплимент. Обаче думата буфон произлиза от думата буф, ще рече силен и красив, а тя на свой ред…

— Не се ли предполага, че работата ти е да помагаш на Дейвид да разучи тензорите? А не да ме безпокоиш?

— Не се притеснявай. Мога да върша и двете. Аз съм мъж с много таланти.

— И нито един от тях не е да пазиш тишина, за съжаление — промърмори Тиа, наведе се и вписа някакви бележки върху картата.

Аз се усмихнах, макар че и след цяла седмица с Възмездителите не знаех как да ги разбирам. Бях си представял всяка от техните клетки като група от елитните специални части: здраво свързани и силно лоялни един към друг.

И тук наистина имаше нещо такова. Дори караниците на Тиа и Коуди общо взето бяха добросърдечни. Но имаше и доста индивидуалност. Всеки от тях, как да кажа… си вършеше своята работа. Проф не приличаше толкова на водач, колкото на мениджър на средно ниво. Ейбрахам се занимаваше с технологиите, Тиа с проучванията, Меган със събирането на информация, а Коуди — с особените задачи. Или както той обичаше да казва — със запълването на празните места с майонеза, каквото и да означава това.

Беше някак странно да ги виждам като хора. Всъщност част от мен беше малко разочарована. Моите божества бяха обикновени хора, които се заяждаха, смееха се, лазеха си по нервите и — в случая на Ейбрахам — хъркаха. Силно.

— А така. Това е подходящият съсредоточен поглед — рече Коуди. — Добра работа, момко. Трябва умът ти да е остър. Фокусиран. Като на самия сър Уилям. Душа на воин. — Той отхапа малко от сандвича си.

Не бях съсредоточен върху моя тензор, обаче не го показвах. Вместо това вдигнах длан и направих както бях инструктиран. Тънката ръкавица имаше метални ивици отпред на всеки пръст. Линиите се съединяваха в някаква шарка на дланта и всичко светеше в бледо зелено.

Щом се концентрирах, ръката ми почна леко да вибрира, като че наблизо звучеше музика с много баси. Трудно ми беше да се съсредоточа с това странно пулсиране, което пъплеше нагоре по ръката ми.

Вдигнах длан към парчето метал; беше част от тръба. Сега явно трябваше да избутам вибрациите вън от себе си. Каквото и да означаваше това. Технологията се свързваше направо с моите нерви чрез сензори, които интерпретираха сигналите от моя мозък. Така ми го обясни Ейбрахам.

Коуди пък ми каза, че това е магия, и че не бива да задавам въпроси, за да „не разгневя малките демончета вътре, които карат ръкавицата да работи и кафето да има приятен вкус“.

Все още не бях успял да накарам тензорите да правят каквото и да е, но имах чувството, че съм близо. Трябваше да съм съсредоточен, ръцете ми да са стабилни и да бутам вибрациите навън. Същото е като да правиш колелца с цигарен дим, казваше Ейбрахам. Или да ползваш телесната си топлина в прегръдка — без ръце. Това беше обяснението на Тиа. Май всеки си го мислеше по свой начин.

Ръцете ми почнаха да треперят по-силно.

— Стабилно — каза Коуди. — Не губи контрол, момко.

Стегнах мускулите си.

— Уха. Не толкова сковано. Сигурно, силно, но спокойно. Все едно галиш красива жена, помниш ли?

Това ме накара да се замисля за Меган.

Загубих контрол и зелена вълна от димяща енергия избухна от ръката ми и излетя пред мен. Съвсем пропусна тръбата, но изпари металния крак на стола, върху който тя беше поставена. Посипа се прах, столът се килна настрани и тръбата издрънча на пода.

— Искри — възкликна Коуди. — Напомняй ми никога да не допускам да ме галиш, момко.

— Аз пък си помислих, че му каза да си представя красива жена — вметна Тиа.

— Така де. И ако той се отнася така с красивите жени, не искам и да знам какво би причинил на един грозен шотландец.

— Направих го! — възкликнах аз, сочейки металния крак, тоест останките от крака на стола.

— Да, ама пропусна.

— Няма значение — възразих аз. — Най-сетне го накарах да проработи! — Помълчах за малко. — Не беше като да правиш колелца от дим. Беше като… като песен. От ръката ми.

— Това е ново — отбеляза Коуди.

— За всеки е различно — обади се Тиа от масата, все още свела глава. Отвори кутийка кола и продължи да си води бележки. За нищо не я биваше без нейната кола. — Използването на тензорите не е естествено за твоя ум, Дейвид. Ти вече имаш изградени нервни пътища и затова трябва един вид да дадеш мозъка на късо, за да разбереш кои умствени мускули да натовариш. Винаги съм се питала дали ако дадем тензори на някое дете, то ще успее да ги инкорпорира, да ги използва по-добре, просто като още един „крайник“, с който да се упражнява.

Коуди ме погледна. После зашепна:

— Малки демончета. Не я оставяй да те залъже, момко. Мисля, че тя работи за тях. Онази вечер я видях да им оставя пай.

Проблемът беше, че той беше точно толкова сериозен, колкото да ме накара да се питам дали пък не си вярва. Блясъкът в очите му подсказваше, че се майтапи, обаче имаше такова съвършено сериозно лице…